Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Тогава защо хората на полковника не могат да намерят яйца?

— Това е черният пазар. Половината стоки са откраднати. Хората търгуват с купоните си за храна и нарушават всякакви закони, както си искат. Никога няма да продадат нещо на някой, който носи униформа. Особено ако е униформа на НКВД.

Това ми се стори разумен довод. Коля започна да си подсвирква някаква фалшива мелодия, която си измисляше в движение, и двамата се отправихме на юг към пазара „Сенной“. Всичко започваше да се подрежда. Не ме застрашаваше екзекуция, поне не веднага. В стомаха ми имаше повече храна, отколкото беше имало през последните няколко седмици, а силният черен чай ми даваше допълнителна жизненост. Усещах краката си достатъчно силни, за да ме отведат навсякъде, където поискам. Все някой някъде имаше една дузина яйца и ние в крайна сметка щяхме да ги открием. Междувременно реших да се насладя на една жива фантазия, в която дъщерята на полковника се пързаляше гола по река Нева, а белият й задник проблесваше на слънцето.

Коля ме плесна по гърба и ми хвърли една мръснишка усмивка, все едно беше погледнал в мислите ми направо през прозрачния ми череп.

— Забележителна девойка, нали? Няма да я върнеш, а?

Не отговорих нещо на това, но Коля явно отдавна беше свикнал да води еднопосочни разговори.

— Тайната, с която можеш да спечелиш всяка жена, е пресметнато пренебрежение.

— Какво?

— Ушаков. Това е цитат от „Дворната хрътка“. О, чакай малко, ти всъщност не си чел „Дворната хрътка“

Коля въздъхна, смазан от безграничното ми невежество.

— Баща ти е бил член на интелигенцията, а ти никак не си интелигентен. Това е малко тъжно.

— Защо не престанеш да говориш за баща ми?

— Радченко, главният герой в романа, е велик любовник. Хората идват при него от цяла Москва, за да го помолят за съвет как да ухажват избраниците си. Той никога не става от леглото, само си лежи и пие чай…

— Като Обломов.

— Изобщо не прилича на Обломов! Защо всички винаги казват „Като Обломов“?

— Защото звучи точно като Обломов.

Коля спря и ме погледна отгоре-надолу. Беше с една глава по-висок от мен и два пъти по-широк в раменете, и точно в момента се извисяваше над мен като застрашителен великан.

— И последният глупак в университета знае, че Гончаров не е и наполовина толкова добър писател, колкото Ушаков. Обломов е едно нищо. Обломов е буржоазен урок по етика — някаква глупава приказка, която трябва да прочетат децата, за да не станат мързеливи. А Радченко — Радченко е един от великите герои в руската литература. Заедно с Расколников, Безухов и не знам, може би Чичиков.

— Плюеш ме.

— Ами, ти заслужаваш да те заплюя.

Обърнах се и продължих на юг. След малко Коля ме настигна и закрачи до мен, колкото и да беше ядосан. Съдбата ни беше събрала един с друг и явно никой не можеше да оспори това. Поне до четвъртък, все едно бяхме женени.

На другия бряг на замръзналата река Нева, поръсена със сняг, се издигаше позлатената камбанария на Петропавловската катедрала, а на върха й все още стоеше златният ангел — макар и да се говореше, че от Вермахта са обещали орден „Железен кръст“ на артилериста, който успее да го свали оттам. Коля кимна към брега от страната на Петроградската крепост.

— Бях зачислен в крепостта, когато бомбардираха зоопарка.

— Чух, че бабуините са се разбягали из целия град, а един сибирски тигър…

— Това са приказки — каза той. — Нито едно животно не успя да избяга.

— Някои може и да са успели. Откъде знаеш?

— Нито едно не избяга. Ако искаш да си разказваш някаква приказка, за да можеш да спиш по-лесно, давай — няма да те спирам, но това е лъжа.

Той се изплю на земята.

— Фрицовете изгориха всичко до основи. Бети, слоницата… много обичах тази слоница. Когато бях малък, винаги ходех при нея. Спомням си как се миеше, как засмукваше вода с хобота си и се пръскаше цялата… Беше толкова грациозна. Човек не би си го помислил, защото беше адски голяма, но наистина беше такава.

— И тя ли умря?

— Ти слушаш ли ме какво ти говоря? Всички животни умряха. Но Бети се мъчи няколко часа. Как стенеше само… Аз бях караул, но ми се искаше да избягам от поста си, за да отида и да я застрелям в сърцето. Просто да се свърши. Не ти пожелавам да слушаш как умира някой слон.

До пазара „Сенной“ имаше много път, може би шест километра — по моста „Литейни“ и покрай Летните градини, където брястовете и дъбовете бяха изсечени с брадви, а после край църквата „Спасителят на кръвта“, с фасадата от емайлирана мозайка и високите куполи с форма на луковица, издигната на мястото, където Гриневицкий беше взривил и себе си, и императора. Колкото по на юг отивахме, толкова повече хора имаше по улиците; всички се бяха навлекли с по три ката един върху друг и се свиваха от вятъра, докато крачеха напред, а лицата им бяха унили, кльощави и бледи от недостиг на желязо. Всички магазини на „Невски проспект“ бяха затворени още преди няколко месеца. Видяхме две жени на шейсет и няколко, които вървяха много близо една до друга и раменете им се докосваха, а те не откъсваха очи от паважа, за да не пропуснат заледеното място, което можеше да ги убие. Един мъж с великолепни моржови мустаци носеше бяла кофа, пълна с черни гвоздеи. Едно момче на не повече от дванайсет години влачеше шейна на въже.