Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Това е вашата дъщеря, така ли? — попита Коля.

Полковникът се ухили, а белите му зъби светнаха като разделителна линия по средата на лицето му на побойник.

— Не ти ли прилича на мен? Не, не, в това отношение дъщеря ми извади късмет. Взела е лицето на майка си и характера на баща си — целият свят ще бъде неин.

Едва тогава си дадох сметка, че зъбите на полковника бяха изкуствени — един мост, който сякаш заемаше мястото на цялата горна челюст. И тогава внезапно и сигурно осъзнах, че този човек беше понесъл мъчения. Бяха го прибрали при една или друга чистка по обвинение, че е троцкист, белогвардеец или симпатизант на фашистите, бяха изтръгнали зъбите от устата му и го бяха били, докато от очите му не беше потекла кръв, докато не беше започнал да пикае кръв и да сере кръв, докато не беше пристигнала новата заповед от неизвестното московско управление: човекът е рехабилитиран, оставете го на мира, той отново е един от нас.

Можех да си го представя с подробности, защото си го бях представял често — всеки път, когато се замисля за последните дни от живота на баща ми. Той имаше нещастието да бъде евреин, поет и донякъде известен човек — стар приятел на Маяковски и Манделщам, заклет противник на Обранович и всички останали, които смяташе за говорителите на бюрокрацията — онези стихоплетци на революционна поезия, които нарочиха баща ми за агитатор и паразит, защото беше писал за подземния свят на Ленинград, макар че — официално — подземният свят на Ленинград не съществуваше. Нещо повече, беше проявил дързостта да назове книгата си „Питер“ което беше прякорът на нашия град, използван от всички родени в него, но забранен във всички съветски текстове, защото „Санкт Петербург“ беше проява на арогантен царизъм и старото име на града беше на светеца — покровител на тиранина.

В един летен следобед на 1937 г. прибраха баща ми от редакцията на литературното списание, където работеше тогава. Така и не ни го върнаха. Никой не се обади от московското управление, за да го помилва; рехабилитацията му беше невъзможна. Един офицер от разузнаването може да притежава някаква бъдеща стойност за държавата, но един упадъчен поет — не. Може да беше загинал в „Крести“ или в Сибир, или някъде по средата — така и не разбрахме това. Ако беше погребан, нямаше надгробен камък; ако беше кремиран, нямаше урна.

Дълго време бях ядосан на баща си, защото е написал толкова опасни слова; струваше ми се тъпо, че една книга му се беше сторила по-важна от това да остане жив и да ме удря зад тила, когато си бъркам в носа. Но по-късно реших, че той не беше искал нарочно да обиди Партията, поне не съзнателно — не и така, както го беше направил Манделщам (Манделщам с неговата налудничава храброст, който беше сравнил дебелите пръсти на Сталин с голи охлюви, а мустаците му — с две хлебарки). Баща ми не знаеше, че книгата му „Питер“ е опасна, докато не излязоха официалните рецензии за нея. Смяташе, че е написал книга, която ще прочетат петстотин души, и може би наистина беше така, но поне един от тези петстотин читатели се беше отрекъл от него и това беше краят.

Полковникът обаче беше оцелял и когато го гледах сега, аз се питах дали не му беше странно, че се беше озовал толкова близо до зъбите на акулата, но все пак беше успял да доплува обратно до брега; че той, който беше чакал някой друг да прояви милост към него, сега можеше сам да решава дали да я прояви към някой друг. Поне в момента не ми изглеждаше притеснен от нищо; не откъсваше поглед от дъщеря си, докато тя се пързаляше по леда, и ръкопляскаше със смачканите си от побоя пръсти, когато тя правеше пируети.

— И така, сватбата е в петък. Дори сега, дори по средата на всичко това… — полковникът махна с ръка, за да покаже целия Ленинград, глада и войната. — Тя иска истинска сватба, както трябва. Това е хубаво, животът трябва да продължи, ние се сражаваме с варварите, но трябва да останем човеци, руснаци. Затова ще имаме музика, танци… и торта.

Той погледна първо единия от нас, а после и другия, все едно в думата „торта“ имаше нещо съдбовно и той искаше да се увери, че и двамата сме го разбрали както трябва.

— Жена ми казва, че традицията е такава — на сватбата трябва да има торта. Не било хубаво да се прави сватба без торта. Цял живот се боря срещу тези селски суеверия, с които поповете са държали народа в покорство, но жена ми… жена ми си иска тортата. Добре тогава, направи торта. От няколко месеца събира захар, мед, брашно, всичко.