Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Помислихме си, че може да има храна — казах аз.

Полковникът ме изгледа.

— Имаше ли?

— Само малко коняк. Или бренди… или може би шнапс.

— Всеки ден застрелваме по десет души, защото са фалшифицирали купони за храна. Знаеш ли какво ни казват, преди да им пуснем куршума в главата? Казват, че са били гладни. Естествено, че са били гладни! Всички са гладни. Но това няма да ни спре да застрелваме крадците на място.

— Аз не съм откраднал от руснаци…

— Откраднал си държавна собственост. Взе ли нещо от трупа?

Поколебах се толкова дълго, колкото събрах смелост да го направя. После казах:

— Един нож.

— Аха. Честният крадец.

Приклекнах, свалих калъфа от глезена си и го подадох на полковника. Той се вторачи в немската кожа на калъфа.

— Това е останало при теб цялата нощ? Никой не те е претърсил?

Полковникът въздъхна и изруга под носа си, изтощен от сблъсъка с некадърността на всяка крачка.

— Нищо чудно, че губим войната.

Той извади ножа от калъфа и прочете надписа, гравиран на острието.

— „КРЪВ И ЧЕСТ“. Ха. Господ да ги наебе в гъза тези кучи синове. Знаеш ли какво да правиш с него?

— Какво?

— С ножа. Сечащите удари — каза той, като размаха стоманеното острие във въздуха — са по-добри от пронизващите. По-трудно е да ги спреш. Цели се в гърлото, а ако не можеш, в очите или в корема. В бедрото също става, в бедрата има дебели вени.

Всички тези инструкции бяха придружавани от енергична демонстрация.

— И никога не спирай — завърши той, като танцуваше все по-близо до мен, а стоманата проблясваше в ръката му. — Никога не се отказвай. Ножът не бива да спира, врагът не бива да преминава в атака.

Той прибра ножа в калъфа и ми го подхвърли обратно.

— Задръж го. Ще ти потрябва.

Погледнах с широко отворени очи към Коля, който сви рамене. Всичко това беше прекалено странно, за да се опитвам да го разбера, така че нямаше никакъв смисъл да си напрягам ума. Приклекнах на едно коляно и отново стегнах ножа на глезена си.

Полковникът беше отишъл до френските прозорци и гледаше как вятърът носи вчерашния сняг над замръзналата река Нева.

— Баща ти беше онзи поет — каза той.

— Да — признах аз, като се изправих и погледнах тила на полковника.

Никой извън моето семейство не беше споменавал за баща ми от четири години насам. Имам предвид буквално. Никой не беше казвал дори една дума за него.

— Той умееше да пише. Това, което се случи с него, беше… жалко.

Какво можех да отговоря на това? Гледах в ботушите си и усещах, че Коля присвиваше очи към мен и се опитваше да познае на кой нещастен поет бях потомък аз.

— Никой от вас не е ял днес — каза полковникът и това не беше въпрос. — Черен чай и препечена филийка, как ви звучи? Може да намерим и малко рибена чорба. Боря!

В остъклената зала влезе един адютант с молив зад ухото.

— Намери закуска за момчетата.

Боря кимна и изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил.

Рибена чорба. Не бях виждал рибена чорба от миналото лято. Самата идея за рибена чорба беше екзотична и опияняваща, като голо момиче на тихоокеански остров.

— Елате с мен — каза полковникът.

Той отвори един от френските прозорци и излезе навън на студа. Двамата с Коля го последвахме по застланата с чакъл алея, която водеше през градината, съсипана от зимата, до брега на реката.

По замръзналата Нева се пързаляше едно момиче в кожено палто от лисица. В обикновена зима всеки ден по реката се пързаляха стотици момичета, но това не беше обикновена зима. Ледът беше здрав и солиден, поне от няколко седмици насам, но кое момиче имаше сили да прави осморки върху него? Застанали в замръзналата кал на брега на реката, двамата с Коля я гледахме така, както бихме гледали някоя маймунка, която кара цирково колело по средата на булеварда. Беше гротескно красива, тъмната й коса беше разделена на път и прибрана в хлабав кок, страните й бяха поруменели от студения вятър, бяха пълни и здрави. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера защо ми изглеждаше толкова странно, но после това стана очевидно — дори от разстояние се виждаше, че това момиче се хранеше добре. В лицето й нямаше нищо измъчено или отчаяно. Притежаваше небрежната грация на атлет; изпълняваше стегнати, бързи пируети; дори не се задъхваше, докато се носеше по леда. Бедрата й сигурно бяха великолепни — дълги, бледи и силни — и аз усетих как ми става за пръв път от няколко дни насам.

— Следващия петък ще се омъжва — каза полковникът. — Ще се омъжва за една буца, ако питате мен, но както и да е. Човекът е партиец, може да си я позволи.