Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Качвай се в колата, путко малка.

Надзирателите се ухилиха. Това беше забавлението им за цялата сутрин. Не бяха предвидени никакви мъчения, нямаше на кого да изтръгват зъбите или ноктите, никой нямаше да крещи от болка в ръцете им, така че забавлението им бях аз, малката путка, докато бързо изпълзях на задната седалка до Коля.

Войникът караше много бързо, като не обръщаше никакво внимание на заледените места по пътя. Движехме се по брега на замръзналата река Нева. Бях вдигнал яката си, за да предпазя лицето си от вятъра, който свиреше под брезентовия покрив. Коля сякаш не се притесняваше от студа. Гледаше камбанарията на църквата „Йоан Предтеча“ от другата страна на реката и не казваше нищо.

Излязохме на Каменноостровския мост — древната стомана на арките му беше заскрежена, а от уличните лампи висяха бради от ледени шушулки. Прекосихме моста и стигнахме до остров Каменньш, като намалихме скоростта съвсем малко, за да заобиколим един кратер от бомба, избухнала по средата на пътя, отбихме по една дълга алея, поръбена с отсечени липи, и накрая спряхме пред един величествен палат от дърво, с бели колони на портика. Коля огледа имението.

— Тук са живели Долгорукови — обяви той, докато слизахме от колата. Предполагам, че никой от вас не е чувал за фамилията Долгорукови.

— Банда аристократи, които са увиснали на бесилото — каза един от войниците, като ни посочи с дулото на карабината си да продължаваме към главния вход.

— Някои от тях наистина — призна Коля. — Но някои от тях са били любовници на императори.

На слънчева светлина Коля изглеждаше така, все едно беше слязъл от някой пропаганден афиш от онези, които бяха разлепени из целия град; от всяка черта на лицето му се излъчваше героизъм — волевата брадичка, правия нос, русата коса по челото му. Беше един много представителен дезертьор.

Войниците ни придружиха до портика, където на височина от метър и половина бяха натрупани чували с пясък, за да образуват картечно гнездо. Двама войници седяха до картечницата и си подаваха една цигара. Коля подуши въздуха и с копнеж се загледа в ръчно свития им фас.

— Истински тютюн — каза той, преди въоръжените ни пазачи да отворят вратата и да ни избутат вътре.

Никога не бях влизал в палат, но бях чел за тях в романите: баловете в огромните зали с излъскан паркет; слугите, които сервират супа от сребърни супници; строгият патриарх в кабинета си, затрупан с книги, който предупреждава ридаещата си дъщеря да стои по-далеч от младежа с ниско потекло. Но въпреки че фамилното имение на Долгорукови все още изглеждаше величествено отвън, революцията вече се беше настанила вътре. Мраморният под беше нашарен от хиляди кални отпечатъци от ботуши, които не бяха мити от месеци. Тапетите бяха потъмнели от пушек и се извиваха навън от дъските на пода. От мебелировката не беше оцеляло нищо, нямаше и следа от маслената живопис и китайските вази, които сигурно бяха украсявали стените и се бяха редили по лавиците от тиково дърво.

Десетки униформени офицери бързо влизаха от една стая в друга или се изкачваха по извитото двойно стълбище, останало както без перила, така и без всички подпорки, които ги бяха поддържали — вероятно ги бяха натрошили за подпалки още преди няколко седмици. Униформите на офицерите не бяха от Червената армия. Коля забеляза, че ги гледам.

— НКВД — каза той. — Може би си мислят, че сме шпиони.

Нямаше нужда Коля да ми казва, че са от НКВД. Познавах униформите им още от малък — островърхите фуражки в синьо и кафяво и пистолетите „Токарев“ в кобурите им. Бях се научил да се страхувам, когато видя техните пакарди пред портала на „Киров“ — наричаха ги „черните гарвани“ и те винаги идваха, за да отвлекат някой нещастен гражданин от дома му. Докато живеех в комплекса, НКВД бяха арестували поне петнайсет души. Понякога отвлечените се връщаха след няколко седмици — главите им бяха обръснати, а лицата им бледи и безжизнени, докато с накуцване се изкачваха към апартаментите си и избягваха погледа ми на стълбището. Пречупените мъже, които се прибираха у дома, сигурно си даваха сметка колко рядко се случваше някой да извади техния късмет, но сякаш не се радваха, че са оцелели. И те знаеха какво се беше случило с баща ми и не можеха да ме погледнат в очите.

Войниците продължиха да ни побутват напред, докато не стигнахме до една остъклена зала в самото дъно на палата, където високите френски прозорци предлагаха красива гледка към река Нева и мрачните сиви блокове на Виборгски район на отсрещния бряг.