Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Нощта никога нямаше да свърши. Германците бяха свалили от небето шибаното слънце — бяха в състояние да го направят, защо не, техните учени бяха най-добрите в света, значи може и да бяха измислили как да го постигнат. Бяха се научили да спират времето. Бях ослепял и оглушал. Единствено студът и жаждата ми напомняха, че съм жив. Става ти толкова самотно, че започваш да жадуваш за надзирателите, за техните стъпки и миризмата на водка от устата им.

Толкова много велики руснаци са лежали в затвора. През онази нощ аз открих, че никога няма да стана велик руснак. След няколко часа самота в килията, през които не понасях никакви други мъчения освен мрака, тишината и абсолютния студ, само след няколко такива часа аз вече бях наполовина прекършен. Онези яростни души, които бяха преживявали зима след зима в Сибир, очевидно бяха притежавали нещо, което аз нямах — могъща вяра в някаква великолепна орис, независимо дали беше Божието царство, върховната справедливост или надеждата за отмъщение. А може би бяха толкова съсипани, че се бяха превърнали в животни на два крака, които работят по заповед на господарите си, изяждат всяка помия, която хвърлят в краката им, заспиват веднага, когато им наредят, и не сънуват нищо друго освен края.

Най-сетне по коридора се разнесе някакъв шум — трополенето на няколко чифта тежки ботуши. В ключалката се завъртя ключ. Изправих се на нара и веднага си ударих главата в тавана на килията — толкова силно, че си прехапах долната устна.

Двама надзиратели — единият държеше маслена лампа и тя беше най-красивото нещо, което бях виждал през целия си живот, далеч по-красива от всеки изгрев — водеха нов затворник. Беше млад войник с униформа, който критично огледа килията, все едно не беше сигурен дали иска да я вземе под наем. Войникът беше висок и стоеше много изправен; издигаше се над пазачите си и макар че те имаха пистолети в кобурите си, а той беше невъоръжен, изглеждаше готов да им дава заповеди. В едната си ръка държеше астраханския си калпак, а в другата — кожените си ръкавици.

Той ме погледна в мига, в който надзирателите си тръгнаха, затвориха вратата на килията и я заключиха от външната страна, като отнесоха светлината със себе си. Лицето му беше последното нещо, което видях, преди да се върне мракът, и затова то ми остана в ума: високите казашки скули, развеселената извивка на устните, сламенорусата коса и очите му, които бяха толкова сини, че всяка арийска девойка щеше да им се зарадва.

Аз седях на леглото, а той стоеше на каменния под и от съвършената тишина помежду ни ставаше ясно, че нито един от двамата не е помръднал от мястото си — продължавахме да се гледаме един друг в тъмнината.

— Евреин ли си? — попита ме той.

— Какво?

— Евреин. Приличаш на евреин.

— А ти приличаш на нацист.

— Знам. Освен това Ich spreche ein bisschen Deutsch. Бях доброволец да постъпя в разузнаването, но никой не искаше да чуе за мен. И какво, евреин ли си?

— Защо питаш?

— Не се срамувай. Аз нямам проблем с евреите. Емануел Ласкер е вторият ми най-любим шахматист. Само едно стъпало под Капабланка… Капабланка е Моцарт, истински гений; човек не може да обича шаха и да не обича Капабланка. Но никой не е по-добър в ендшпила от Ласкер. Имаш ли храна?

— Не.

— Дай си ръката.

Това ми се струваше някакъв номер — някаква детска игра за прецакване на глупаци. Щеше да ме плесне по дланта или просто да ме остави да стоя с протегната ръка, докато не разбера колко съм тъп. Но никой не можеше да откаже предложение за храна, дори най-неправдоподобното, така че аз протегнах ръка в мрака и зачаках. Миг по-късно в нея се появи едно парче от нещо студено и мазно. Не знам как намери ръката ми в тъмното, но той го направи — без да се колебае.

— Салам — каза той, помълча и добави. — Не се притеснявай. Не е свинско.

— Аз ям свинско.

Подуших салама и отхапах едно крайче от него. Беше също толкова далеч от истинското месо, колкото хлябът от порциона се различаваше от истинския хляб, но съдържаше някакви мазнини, а мазнините означаваха живот. Опитах се да го сдъвча колкото можех по-бавно, за да не свърши веднага.

— Много шумно дъвчеш — отбеляза той от тъмното.

Чух как проскърцаха пружините, когато седна на един от долните нарове.

— Освен това не каза вълшебната думичка — добави той.

— Благодаря.

— Моля. Как се казваш?

— Лев.

— Лев кой?

— Защо питаш?

— От добро възпитание — обясни той. — Например когато се представям, аз казвам така: „Добър вечер, казвам се Николай Александрович Власов, а приятелите ме наричат Коля.“