Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Прекосихме тичешком двора на кооперацията и се покатерихме през заключения портал. Не светеше нито една улична лампа. Не светеше нищо в целия град — отчасти за да се затрудняват бомбардировачите и отчасти защото повечето произвеждано електричество се отклоняваше към фабриките за амуниции, — но луната беше достатъчно ярка, за да виждаме какво правим. Улица „Войнова“ беше широка и пуста — шест часа след настъпването на вечерния час. Не се виждаше нито една кола. Само военните и правителството имаха достъп до бензин, а освен това всички цивилни автомобили бяха реквизирани още през първите месеци на войната. Витрините на магазините бяха облепени с хартиени ленти — по радиото бяха казали, че така се чупят по-трудно. Може би наистина беше така, макар че бях минавал покрай много витрини в Ленинград, на които не беше останало нищо друго освен хартиените ленти.

Когато излязохме на улицата, отново вдигнахме очи към небето, но не видяхме нашия човек.

— Къде изчезна?

— Да не е паднал на някой покрив?

Прожекторите търсеха в небето, но всички бяха монтирани на покривите на високи сгради и не можеха да осветят надолу към улица „Войнова“. Вера ме дръпна за яката на палтото — гигантското старо моряшко палто, което бях наследил от баща си и все още не можех да изпълня с тялото си, но беше по-топло от всичките ми други дрехи.

Обърнах се и го видях — нашият германец се носеше по улицата, единственият му черен ботуш се влачеше по заледения паваж, големият купол на белия му парашут все така се издуваше от вятъра, който го носеше към портала на „Киров“, брадичката му беше отпусната на гърдите, в тъмната му коса проблясваха ледени кристалчета, а безкръвното му лице грееше на лунната светлина. Останахме съвсем неподвижни, докато гледахме как се носи все по-близо към нас. През тази зима бяхме виждали неща, които никой не бива да вижда, и вече си мислехме, че нищо не е в състояние да ни изненада, но бяхме сбъркали — и ако този германец беше извадил своя „Валтер“ и беше започнал да стреля, никой от нас нямаше да може да се размърда навреме, за да избяга. Но мъртвецът си остана умрял и вятърът най-сетне се предаде, парашутът се спихна и мъжът се отпусна на паважа, където продължи да се влачи по инерция още няколко метра като някакво последно унижение.

Всички се събрахме около пилота. Беше висок, добре сложен мъж и ако го бяхме видели да обикаля Питер с цивилни дрехи, веднага щяхме да познаем, че е диверсант — имаше тяло на човек, който всеки ден яде месо.

Гриша застана на колене и разкопча кобура на германеца.

— „Валтер ППК“. Нали ви казах?

Претърколихме германеца по гръб. Бледото му лице беше охлузено, кожата му беше издраскана от асфалта и раните бяха също толкова безцветни, колкото кожата, която беше останала непокътната. Кожата на мъртъвците не посинява от натъртването. Нямаше как да разбера дали е умрял изплашен, непримирим или умиротворен. По лицето му не беше останала никаква следа от живот или характер — приличаше на труп, който се е родил умрял.

Олег му свали черните кожени ръкавици, а Вера прибра шала и пилотските му очила. Аз открих един калъф, стегнат на глезена му, и извадих от него прекрасно балансиран нож със сребърен предпазител за пръстите и петнайсетсантиметрово острие, гравирано с някакъв надпис, който не можах да разчета на лунната светлина. Прибрах ножа обратно в калъфа и го стегнах на крака си с усещането, че след няколко месеца закъснение най-сетне съм на път да изпълня воинската си съдба.

Олег намери портфейла на мъртвеца и се ухили, докато броеше дойче марките в него. Вера прибра един хронометър, два пъти по-голям от обикновен ръчен часовник, който германецът беше носил на ръкава на пилотското си яке. Гриша откри сгъваем бинокъл в кожен калъф, два резервни пълнителя за пистолета и плоска метална манерка за алкохол. Той отви капачката, подуши гърлото на манерката и ми я подаде.

— Коняк?

Отпих малка глътка и кимнах:

— Коняк.

— Ти пък кога си пил коняк? — попита ме Вера.

— Пил съм.

— Кога?

— Дай да видя — каза Олег и манерката започна да обикаля между нас.

Бяхме приклекнали около падналия пилот и отпивахме от алкохола, който може и да беше коняк или бренди, или арманяк. Никой от нас нямаше да го познае. Каквото и да беше, топлеше на стомаха.

Вера гледаше лицето на германеца. В нейното изражение нямаше жалост или страх, а единствено любопитство и презрение — този нашественик беше дошъл, за да хвърля бомби над нашия град, а вместо това сам се беше хвърлил над него. Не бяхме го свалили ние, но въпреки това се чувствахме като победители. Никой друг от „Киров“ не беше попадал на вражески труп. На сутринта всички в кооперацията щяха да говорят за нас.