Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Майка ми смяташе, че този довод е тъп. Току-що бях навършил седемнайсет години. Не заварявах брони във фабриките и ми оставаше почти цяла година, преди да мога да се запиша в армията. Отбраната на Ленинград нямаше нищо общо с мен; бях просто още едно гърло за хранене.

Но аз не обърнах внимание на тези обиди.

— Аз съм огнеборец — заявих.

И това беше самата истина — градският съвет беше разпоредил да се организират десет хиляди пожарникарски отряда, а аз бях гордият командир на Кировската бригада от петия етаж.

Майка ми все още нямаше четирийсет години, но косата й вече беше посивяла. Седеше срещу мен на масата в кухнята и държеше едната ми ръка в своите. Беше много дребна жена, едва метър и петдесет, и аз се бях страхувал от нея през целия си живот.

— Ти си идиот — каза ми тя.

Това може би звучи обидно, но моята майка винаги ме наричаше „идиот“ и аз вече го смятах за прякор, който използваше като израз на привързаност към мен.

— Градът е бил тук преди теб. И ще бъде тук след теб. А ние двете с Таися имаме нужда от теб.

Майка ми беше права. Един по-добър син щеше да замине с нея, както и един по-добър брат. Таися ме обожаваше и се хвърляше отгоре ми всеки път когато се прибирах от училище, четеше ми глупавите си стихотворения за мъчениците на революцията, които пишеше за домашно, и ме рисуваше като карикатура с големия ми нос в тетрадката си. Като цяло почти винаги ми се искаше да я удуша. Нямах никакво желание да заминавам за провинцията с майка ми и малката ми сестра. Аз бях на седемнайсет, погълнат от вярата в собствената си героична съдба. Декларацията на Молотов, произнесена по радиото на първия ден от войната („НАШАТА КАУЗА Е СПРАВЕДЛИВА! ВРАГЪТ ЩЕ БЪДЕ СРАЗЕН! НИЕ ЩЕ ПОБЕДИМ!“), беше отпечатана на хиляди афиши, с които бяха облепени стените на града. И аз вярвах на каузата; нямаше да избягам от врага; нямаше да пропусна възможността да участвам в победата.

Майка ми и Таися заминаха на следващата сутрин. Бяха пътували с автобус донякъде, а после на стоп с военни камиони и най-сетне пеша, в продължение на безброй километри по селските пътища, със скъсаните си ботуши. Трябваха им три седмици, за да стигнат дотам, но най-сетне успяха и бяха на сигурно място. Тя ми изпрати писмо, в което ми описваше тяхната одисея, ужаса и изтощението. Може би искаше да ме накара да се почувствам виновен, че съм ги изоставил, и успя — но освен това си знаех, че без тях ми беше по-добре. Наближаваше моментът за решителната битка, а те нямаха място на фронта. На седми октомври германците завзеха Вязма и писмата от майка ми спряха.

Иска ми се да кажа, че ми липсваха, когато заминаха, и понякога нощем наистина ми беше самотно, а по всяко време ми липсваше готвенето на майка ми, но още от малък си бях фантазирал да остана сам. Героите на любимите ми народни приказки винаги бяха изобретателни сирачета, които откриват пътя си в тъмната гора, оцеляват във всички опасности с остроумни решения, побеждават враговете си с хитрост и намират съкровище по време на своите странствания. Не мога да кажа, че бях щастлив — всички бяхме прекалено гладни, за да сме щастливи — но вярвах, че най-сетне съм открил Смисъла. Ако Ленинград падне, щеше да падне и Русия; ако Русия падне, фашизмът щеше да завладее света. Всички вярвахме в това. Аз все още го вярвам.

И тъй, бях прекалено млад, за да ме приемат в армията, но не толкова, за да не мога да копая противотанкови траншеи през деня и да охранявам покривите през нощта. Моят отряд беше съставен от приятелите ми от петия етаж — Вера Осиповна, която умееше да свири на виолончело, и червенокосите близнаци Антоколски, които умееха единствено да пърдят в синхрон. В първите дни на войната пушехме цигари на покрива и се правехме на войници — смели, силни, с квадратни брадички, неуморно търсещи врага в небесата. Към края на декември в Ленинград вече нямаше цигари, поне такива с тютюн. Някои отчаяни хора мачкаха опадалите листа, свиваха ги в хартия и ги наричаха цигари „Есен“, като твърдяха, че някои листа наистина стават за пушене, но в кооперацията „Киров“, далеч от всякакви дървета, нямаше такъв вариант. Затова посвещавахме всяка свободна минута на лов на плъхове, които сигурно си бяха помислили, че изчезването на всички градски котки е отговор на вековните им молитви, преди да разберат, че в боклука не е останало нищо за ядене.

След няколко месеца бомбардировки вече можехме да разпознаваме различните германски самолети по шума от двигателите им. Тази вечер бяха „Юнкерс 88“, както всяка вечер от няколко седмици насам — бяха заменили бомбардировачите „Хайнкел“ и „Дорниер“, защото нашите изтребители се бяха научили да ги свалят. Колкото и отчаян да изглеждаше нашият град през деня, нощем в отбраната имаше някаква необяснима красота. Когато имаше луна, от покрива на „Киров“ се виждаше цял Ленинград: островърхата кула на Адмиралтейството (измазана със сива боя, за да не я виждат от бомбардировачите); Петропавловската крепост (увита в камуфлажна мрежа); куполите на Исакиевската катедрала и храмът „Спасителят на кръвта“. Виждахме и артилеристите на противовъздушните оръдия на покривите на съседните сгради. Балтийският флот беше пуснал котва в река Нева; корабите стояха на пост като сиви великани и стреляха с големите си оръдия по артилерийските установки на нацистите.