Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Най-красиви бяха въздушните битки. Бомбардировачите „Юнкерс“ и нашите изтребители „Сухой“ кръжаха над града, невидими от земята, ако не ги уловят лъчите на мощните прожектори. От долната страна на крилата на „Сухой“ бяха нарисувани големи червени петолъчки, така че нашите артилеристи да не стрелят по тях.

На всеки няколко нощи гледахме въздушна битка, осветена като в театър: по-тежките и бавни германски бомбардировачи изпълняваха остри завои във въздуха, за да могат картечарите им да се прицелят в руските изтребители, които се стрелкаха около тях. Когато сваляха някой „Юнкерс“ и горящият труп на самолета падаше от небето като ангел, изхвърлен от рая, от всички покриви на града се издигаше предизвикателен вик, а всички артилеристи и огнеборци размахваха юмруци, за да поздравят победоносния пилот.

На покрива имахме малка радиостанция. На Нова година слушахме как камбаните на Спаската кула в Москва свирят „Интернационала“. Вера беше намерила отнякъде половин глава лук и го наряза на четири парчета в една чиния, намазана със слънчогледово олио. Когато лукът свърши, попихме останалото олио с хляба от порциона. Хлябът от порциона нямаше вкус на хляб. Всъщност изобщо нямаше вкус на храна. След като германците бомбардираха Бадаевските житни складове, пекарите започнаха да проявяват творческо мислене. Всичко, което можеше да се добави в рецептата за хляб, без да се отрови населението, се добавяше в рецептата за хляб. Целият град гладуваше до смърт, никой нямаше достатъчно храна и въпреки това всички ругаеха хляба, който имаше вкус на дървени стърготини и ставаше твърд като камък, когато го оставиш на студа. Хората си чупеха зъбите, когато се опитваха да го сдъвчат. Дори днес, когато вече съм забравил лицата на хората, които обичах, все още си спомням вкуса на онзи хляб.

Половин глава лук и 125-грамов самун хляб, разделени на четири — това беше прилична вечеря. Лежахме по гръб, увити в одеяла, гледахме дирижаблите на противовъздушната отбрана, които се носеха по вятъра на дългите си кабели, и слушахме метронома по радиото. Когато нямаха музика или новини, от радиото предаваха звука от един метроном — безкрайното тик-так-тик-так, което ни казваше, че градът все още не е превзет, а фашистите все още не са минали през портите. Метрономът по радиото беше сърцето на Питер и германците никога не успяха да го накарат да спре.

Вера беше тази, която забеляза мъжа от небето. Тя извика, посочи го с пръст и всички се изправихме, за да го видим по-добре. Един от прожекторите осветяваше парашутист, който се спускаше към града, а коприненият му парашут се издуваше над него като бяло лале.

— Това е фриц — каза Олег Антоколски.

Беше прав; всички виждахме сивата униформа на Луфтвафе. Откъде се беше взел? Никой от нас не беше чул въздушна битка или изстрел от противовъздушно оръдие. Почти цял час не бяхме чували и бомбардировач, който да прелита над нас.

— Може би се е започнало — каза Вера.

От няколко седмици се носеха, слухове, че германците подготвят масиран десант на парашутни части — последен удар, с който да изтръгнат жалкия трън на Ленинград от задника на напредващата си армия. Всеки миг очаквахме да видим над главите си хиляди нацисти, които се реят над града като снежна вихрушка от бели парашути — толкова многобройни, че небето не се вижда от тях, — но десетки прожектори не спираха да търсят в мрака, без да открият нови врагове. Беше само този — и ако се съди по неподвижното му тяло, увиснало от подвесната система на парашута, той вече беше мъртъв.

Не откъсвахме поглед от него, докато се носеше все по-ниско, прикован от лъча на прожектора — вече беше толкова близо, че видяхме как е само с един черен ботуш.

— Идва насам — казах аз.

Вятърът го носеше към улица „Войнова“. Близнаците се спогледаха.

— „Люгер“ — каза Олег.

— В Луфтвафе не използват „Люгер“ — възрази Гриша,

Той беше с пет минути по-голям и се смяташе за експерт по нацистко въоръжение.

— „Валтер ППК“.

Вера ми се усмихна.

— Германски шоколад.

Всички се втурнахме едновременно към вратата на стълбището, като изоставихме огнеборската си екипировка и се затичахме надолу по тъмните стъпала. Беше глупаво, разбира се. Всяко подхлъзване по тези бетонни стъпала, без никаква подкожна тлъстина или мускул, който да омекоти падането, щеше да означава счупена кост, а счупената кост щеше да означава смърт. Но никой от нас не мислеше за това. Бяхме много млади, а на улица „Войнова“ падаше един умрял германец и ни носеше подаръци от Фатерланд.