Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Беше отдавна — каза ми той. — Не си спомням с какво съм бил облечен. Не си спомням дали е било слънчево.

— Просто искам да напиша всичко както трябва.

— Няма да можеш.

— Това е твоята история. Не искам да я разваля.

— Дейвид…

— Все още има някои неща, които не разбирам…

— Дейвид — каза той. — Ти си писател. Измисли си го.

ТИ НИКОГА НЕ СИ бил толкова гладен; никога не ти е било толкова студено. Когато изобщо успявахме да заспим, сънувахме пиршествата, които бяхме поглъщали толкова небрежно преди седем месеца — хляба и маслото, картофените пелмени, наденичките. Бяхме ги изяли, без да им обърнем внимание, бяхме преглъщали, без да усетим вкуса им, бяхме оставяли големи трохи и мазнина в чиниите си. През юни 1941 година, преди да дойдат германците, ние се смятахме за бедни. Но до зимата юни вече ни се струваше рай.

Нощем вятърът духаше толкова силно и продължително, че човек се стряскаше, когато спре; пантите на капаците на прозорците на изгорялото кафене на ъгъла спираха да скърцат за няколко зловещи секунди, сякаш се приближаваше някакъв хищник и малките животинки притихваха от ужас. Самите капаци на прозорците бяха откъртени за подпалки още през ноември. В Ленинград вече нямаше дървен материал. Всички дървени табели, дъските на пейките в парка, паркетът от бомбардираните сгради — всичко вече беше изчезнало и изгоряло в нечия печка. Гълъбите също бяха изчезнали, уловени и сварени в разтопен лед от река Нева. Никой нямаше нищо против да убие гълъб за храна. Проблемът беше с кучетата и котките. През октомври тръгна слух, че някой беше изпекъл кучето на семейството и го беше разделил на четири за вечеря; тогава всички се смеехме и невярващо поклащахме глава, но освен това се чудехме дали кучешкото всъщност няма да е вкусно, ако му се сложи достатъчно сол — все още имаше много сол, дори когато всичко друго свърши, имаше сол. До януари слухът се беше превърнал в най-обикновен факт. Никой освен най-големите връзкари не можеше да продължава да храни домашен любимец, така че домашните любимци хранеха нас.

Имаше две различни теории за разликата между дебелите и слабите. Някои твърдяха, че онези хора, които са били дебели преди войната, имат по-голям шанс за оцеляване: една седмица без храна нямаше да превърне един пълен човек в скелет. Други казваха, че кльощавите хора са по-привикнали да ядат малко и ще понесат по-добре шока от гладуването. Аз подкрепях втората теория, защото така ми изнасяше. Още по рождение си бях дребосък. Имах голям нос, черна коса и кожа, нашарена от акне — трябваше да си призная, че нито едно момиче не си мечтаеше за мен. Но войната ме направи по-привлекателен. Другите се стопяваха с намаляването на порционите, така че онези, които преди нашествието приличаха на циркови атлети, сега бяха наполовина. А аз нямах мускули, които да изгубя. Точно като земеровките, които бяха продължили да ровят за храна, докато динозаврите се бяха сривали около тях, аз бях устроен да живея в оскъдица.

Вечерта на Нова година седях на покрива на „Киров“ — жилищната кооперация, където живеех от петгодишен (макар че кооперацията си нямаше име до 34-та година, когато застреляха Киров и половината град беше наречен на него), — гледах тумбестите сиви дирижабли на противовъздушната отбрана, които се тълпяха под облаците, и чаках да започне бомбардировката. По това време на годината слънцето се задържа само шест часа в небето и притичва от хоризонт до хоризонт все едно някой го гони. Всяка нощ четирима от нас седяха на покрива на тричасови смени, въоръжени с кофи с пясък, железни щипци и лопати и опаковани във всички ризи, пуловери и палта, до които бяхме успели да се докопаме, за да гледат небето. Ние бяхме огнеборците. Германците бяха решили, че ще им струва твърде скъпо да нахлуят в града, и вместо това ни бяха обсадили с намерението да ни уморят от глад, да ни бомбардират до смърт, да ни изгорят без остатък.

Преди да започне войната, в „Киров“ живееха хиляда и сто души. До Нова година броят им се беше стопил до четиристотин. Повечето малки деца бяха евакуирани, преди германците да затворят обсадата през септември. Майка ми и малката ми сестра Таися заминаха за Вязма, където щяха да живеят при чичо ми. Вечерта преди да заминат, аз се скарах с майка ми — това беше единственият път, когато се бяхме карали, или по-точно казано — единственият път, когато бях събрал кураж да й отговоря. Тя искаше да замина с тях, разбира се, по-далеч от нашествениците, в дълбоката провинция, където бомбардировачите нямаше да ни открият. Но аз не исках да напусна Питер. Бях мъж и щях да защитавам своя град, да бъда като Невски на двайсети век. Може би не бях чак такъв глупак. Имах железен довод: ако всички избягат, Ленинград ще падне в ръцете на фашистите. А ако падне Ленинград, градът на работниците, който произвежда танкове и пушки за Червената армия, какво ще стане с Русия?