Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Как е умрял според вас? — попита тя.

По тялото не се виждаха рани от куршуми, нито опърлена коса или кожа — нямаше никакви следи от насилие. Кожата му беше твърде бледа, за да е на мястото си в света на живите, но нищо не я беше пронизало.

— От студ — казах им аз.

Казах го с целия си авторитет, защото знаех, че е вярно — макар и да не можех да го докажа. Пилотът беше катапултирал на хиляди метри височина над Ленинград през нощта. Дори на нивото на земята въздухът беше твърде студен за дрехите, с които беше облечен — но там горе, в облаците, лишен от защитата на топлата кабина на самолета си, той не беше имал никакъв шанс.

Гриша вдигна металната манерка:

— Наздраве за студа.

Плоската манерка отново пое между нас. Но така и не стигна до мен. Трябваше да чуем шума от двигателя на колата от две пресечки разстояние, защото в града след вечерния час беше толкова тихо, колкото на Луната, но бяхме твърде увлечени да пием нашия германски алкохол и да вдигаме наздравици. Едва когато газката зави по улица „Войнова“ и тежките гуми затракаха по асфалта, а фаровете пронизаха мрака към нас, ние осъзнахме в каква опасност се намираме. Наказанието за нарушаване на вечерния час без разрешително беше екзекуция на място. Наказанието за изоставяне на огнеборски пост беше екзекуция на място. Наказанието за плячкосване беше екзекуция на място. Съдилищата вече не работеха; служителите на милицията бяха на фронта, а затворите бяха наполовина празни и затворниците в тях бързо се стопяваха. Кой имаше храна за враговете на народа? Ако нарушиш закона и те хванат, просто си мъртъв. Никой нямаше време за юридически тънкости.

Затова ние хукнахме да бягаме. Познавахме „Киров“ по-добре от всеки друг. Ако успеехме да прескочим портала и да потънем в мразовития мрак на огромната кооперация, вече никой нямаше да ни открие, дори да ни търсят три месеца. Чухме, че войниците ни викат да спрем, но това нямаше значение — гласовете не ни плашеха, бяха важни единствено куршумите, а все още никой не беше натиснал спусъка. Гриша пръв стигна до портала — ако някой от нас можеше да мине за атлетичен, това беше той, — скочи и се издърпа на металната решетка. Олег беше веднага след него, а след Олег бях аз. Телата ни бяха слаби, мускулите ни се бяха свили от липсата на белтъчини, но страхът ни помагаше да прескочим портала по-бързо от всякога.

На върха погледнах назад и видях, че Вера се е подхлъзнала на едно заледено място. Застанала на четири крака, тя вдигна поглед към мен и очите й бяха кръгли и изпълнени със страх, а газката наби спирачки до тялото на германския пилот и от колата слязоха четирима войници. Бяха на пет-шест метра от мен, с карабини в ръцете си, но все още имах време да се прехвърля от другата страна и да потъна в „Киров“.

Иска ми се да кажа, че изобщо не ми е хрумнало да изоставя Вера, че моята приятелка е била в опасност и аз не съм се поколебал, преди да й се притека на помощ. Но истината беше, че в онзи момент я ненавиждах. Ненавиждах я за това, че беше толкова смотана във възможно най-неподходящия момент, че ме гледаше с паникьосаните си кафяви очи, че беше избрала мен за свой спасител, макар че се беше целувала само с Гриша. Знаех, че няма да мога да живея със спомена за тези умоляващи очи, и тя също го знаеше, и я ненавиждах дори в момента, в който скочих обратно от портала, вдигнах я на крака и я повдигнах до решетката. Бях слаб, но Вера не можеше да е била повече от четирийсет кила. Избутах я до горния край на решетката, а войниците се развикаха, подметките им затрополиха по паважа и затворите на карабините им изщракаха, когато ги заредиха.

Вера се прехвърли през ръба и аз се покатерих след нея, без да обръщам внимание на войниците. Ако бях спрял, щяха да ме обградят, да ми кажат, че съм враг на народа, да ме накарат да застана на колене и да ме застрелят в тила. Бях лесна мишена, но имаше шанс да са пияни, имаше шанс да са градски момчета като мен, които никога не са стреляли през живота си; имаше шанс да не ме улучат нарочно, защото знаят, че съм патриот и защитник на града и съм се измъкнал от „Киров“ само защото един германец е паднал от шест километра височина точно на моята улица, а кое седемнайсетгодишно руско момче няма да се измъкне навън, за да види умрял фашист?

Брадичката ми вече беше на горния ръб на портала, когато усетих ръцете в ръкавици да се вкопчват в глезените ми. Бяха силни ръце — ръцете на войници, които се хранят по два пъти на ден. Видях как Вера изчезна във вътрешността на „Киров" и нито веднъж не погледна назад. Опитах се да се задържа за металната решетка, но войниците ме издърпаха долу, събориха ме на тротоара и застанаха около мен, а дулата на карабините им „Токарев“ се забиха в страните ми. Нито един от войниците не изглеждаше на повече от деветнайсет години и нито един от тях нямаше да се поколебае да пръсне мозъка ми по цялата улица.