Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Май всеки момент ще се насере от страх.

— Забавлявате ли се, младежо? Намерихте си малко шнапс, така ли?

— Става за полковника. Може да се вози с този фриц.

Двама от тях се наведоха, уловиха ме под мишниците, дръпнаха ме на крака, избутаха ме към газката, която чакаше със запален двигател, и ме хвърлиха на задната седалка. Другите двама войници вдигнаха германеца за ръцете и краката и го метнаха в колата до мен.

— Да се топлите — каза един от тях и всички се засмяха, все едно това беше най-смешното нещо на света.

После се натъпкаха в колата и затръшнаха вратите.

Реших, че още съм жив, защото искат да ме екзекутират публично за назидание на всички останали мародери. Едва няколко минути по-рано се бях чувствал много по-силен от мъртвия пилот. Но сега, докато летяхме по тъмната улица с резки завои, за да избегнем кратерите от бомбите и натрупаните отломъци от разрушените сгради, той сякаш ми се усмихваше надменно, а бледите му устни разсичаха като белег вкочаненото му лице. Защото двамата вече отивахме на едно и също място.

ВСЕКИ, КОЙТО Е ИЗРАСНАЛ в Питер, е израснал в страх от затвора „Крести“ — това мрачно чудовище от червени тухли на брега на река Нева, този брутален, безнадежден склад за мъртви души. В мирно време там живееха шест хиляди затворници. Съмнявам се, че през януари бяха останали и хиляда от тях. Стотици осъдени за дребни престъпления бяха прехвърляни в частите на Червената армия и пускани на свобода направо в месомелачката на германския блицкриг. Стотици други умираха от глад в килиите си. Всеки ден надзирателите извличаха навън мъртвите затворници, останали само кожа и кости, и ги натрупваха по осем един върху друг на шейните, с които ги извозваха от „Крести“.

Когато бях малък, тишината на затвора ме плашеше повече от всичко друго. Когато минаваше покрай него, човек очакваше да чуе виковете на груби мъже или шумотевицата на масов бой, но през дебелите стени не проникваше никакъв шум, сякаш затворниците вътре — повечето чакаха присъда, пътуване до ГУЛАГ или куршум в главата — бяха отрязали собствените си езици в знак на протест срещу съдбата си. Затворът беше антикрепост — построена така, че враговете да не излизат отвътре — и всяко момче в Ленинград беше чувало тази фраза поне по сто пъти: „Ако продължаваш така, накрая ще свършиш в „Крести“.“

Успях да видя килията си само за миг, докато надзирателите ме затваряха в нея, а лампите им осветиха неравните каменни стени — беше два метра широка и четири метра дълга, имаше нарове за четирима души и всичките бяха празни. Това ме успокои — не исках да остана в тъмното заедно с някой непознат с татуирани кокалчета на ръцете, — но след известно време (минути? часове?) черната тишина стана осезаема като нещо, което можеше да влезе в дробовете ми и да ме удави.

Тъмното и самотата като цяло не ме плашат. В последно време електричеството се срещаше в Питер също толкова рядко, колкото и беконът, а апартаментът ми в „Киров“ беше останал празен, след като избягаха майка ми и Таися. Дългите нощи бяха тъмни и изпълнени с мълчание, но винаги отнякъде се чуваше някакъв шум. Снаряди, изстреляни от германската артилерия; форсиран двигател на военен камион от булеварда; стоновете на възрастната жена, която умираше в леглото си на горния етаж. В действителност това бяха ужасни звуци, но все пак бяха някакви звуци — нещо, което да ми покаже, че все още съм на този свят. Тази килия в „Крести“ беше първото наистина тихо място, в което бях влизал през живота си. Не чувах абсолютно нищо; не виждах нищо. Бяха ме заключили в чакалнята на смъртта.

Преди да ме арестуват, аз си вярвах, че съм станал по-корав от обсадата, но истината беше, че през януари нямах повече кураж, отколкото през юни — противно на общоприетото мнение, преживяването на ужаса не те прави по-смел. Може би просто ти става по-лесно да криеш страха си, когато през цялото време те е страх.

Опитах се да си спомня някоя песен, която да изпея, или някое стихотворение, което да изрецитирам, но всички думи бяха заседнали в главата ми като сол в запушена солница. Лежах на един от горните нарове, като се надявах топлината в „Крести“ ако изобщо съществуваше такава, да отива нагоре. Утрото не обещаваше нищо друго освен куршум в главата, но въпреки това жадувах светлината на деня да се процеди в килията ми. Когато ме бяха затворили, май бях видял тясно прозорче с решетки точно под тавана, но вече не можех да си спомня със сигурност. Опитах се да броя до хиляда, за да убия времето, но всеки път се обърквах някъде около четиристотин, когато чувах някакви призрачни плъхове, които се оказваха собствените ми пръсти, драскащи по разкъсания матрак.