Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Но тази нощ нямах никакъв шанс да заспя. Гледах в черния мрак, докато черният мрак започна да посивява, от него изплува таванът над главата ми, а светлината от изток започна да се процежда през тясното прозорче с решетки, което все пак съществуваше. И едва тогава осъзнах, че на крака ми все още е стегнат един германски нож.

ЕДИН ЧАС ПРЕДИ ДА се зазори, двама нови надзиратели отвориха вратата на килията, вдигнаха ни от наровете и закопчаха белезници на китките ни. Не обърнаха никакво внимание на моите въпроси, но изглеждаха развеселени, когато Коля ги помоли за чаша чай и един омлет. Шегите явно бяха рядкост в „Крести“ защото това дори не беше кой знае колко остроумна шега, но надзирателите продължаваха да се хилят, докато ни побутваха по коридора. Някой някъде стенеше — тих, безкраен стон, като сирената на кораб далеч зад хоризонта.

Не знаех дали отиваме към бесилката или към килията за разпити. Нощта беше отминала, без да затворя очи; с изключение на онази глътка от манерката на германеца не бях пил нищо от покрива на „Киров“; на челото ми, където се бях ударил в тавана, беше излязла цицина колкото бебешко юмруче — като цяло това беше една много неприятна сутрин, от най-неприятните в живота ми, но въпреки това ми се искаше да живея. Искаше ми се да живея и нямаше да мога да посрещна екзекуцията си красиво. Щях да падна на колене пред палача или пред отряда за разстрел и да умолявам за живота си, като изтъквам невинната си младост, щях да разказвам с подробности за многобройните часове, които бях прекарал в дежурство на покрива в очакване на бомбите, за всички барикади, които бях помогнал да издигнат, и за всички траншеи, които бях изкопал с двете си ръце. Всички го бяхме правили, всички служехме на каузата, но аз бях един от най-верните синове на Питер и не заслужавах да умра. Какво толкова беше станало? Бяхме изпили коняка на един умрял германец — за това ли щях да умра? За това ли искахте да вържете грубото конопено въже на кльощавата ми шия и завинаги да спрете мозъка ми? Защото бях откраднал един нож? Не го правете, другари. Не вярвам, че в мен се крие някакво величие, но все пак има нещо по-добро от това.

Надзирателите ни поведоха надолу по едно каменно стълбище със стъпала, изгладени от стотици хиляди подметки на военни ботуши. От другата страна на желязната решетка, която преграждаше дъното на стълбището, седеше един старец с тежък сив шал, омотан два пъти около главата. Той ни озари с беззъбата си усмивка и отключи вратата. Миг по-късно минахме през друга врата, тежка и дървена, и излязохме на слънце — вън от „Крести“, невредими и живи.

Коля остана безучастен към очевидното ни помилване, а загреба две шепи чист сняг с окованите си ръце и го натъпка в устата си. Дързостта на този ход ме накара да му завиждам, както и мисълта за студена вода по езика ми. Но не исках да правя нищо, с което можеше да разгневя надзирателите. Бягството ни от „Крести“ ми изглеждаше някаква необяснима грешка и аз очаквах веднага да ме тикнат обратно вътре, ако объркам нещо.

Надзирателите ни придружиха до една газка, която ни очакваше със запален двигател — големият мотор ръмжеше, ауспухът бълваше мръсен дим, а на предната седалка седяха двама войници и ни гледаха с нулево любопитство, дръпнали кожените си шапки ниско на челото.

Коля скочи на задната седалка, без да чака нареждане.

— Господа, към операта!

Изискванията на надзирателите бяха занижени от годините, през които бяха работили в „Крести“, и те отново се разсмяха както трябва на шегата на Коля. Войниците не се разсмяха. Единият от тях се обърна и огледа Коля.

— Още една думичка и ще ти счупя шибаната ръка. Ако беше на мен, вече щеше да имаш куршум в главата. Шибан дезертьор.

Той се обърна към мен:

— Ти — качвай се.

Коля вече беше отворил уста и аз разбрах, че всеки момент ще се стигне до насилие; войникът не приличаше на човек, който отправя напразни предупреждения, а Коля очевидно беше неспособен да схване и най-простата заплаха.

— Не съм дезертьор — каза той.

После някак си успя с окованите си ръце да вдигне левия ръкав на палтото си, левия ръкав на армейския си пуловер и левите ръкави на двете ризи под него, за да предложи оголената си ръка на войника на предната седалка.

— Ако искаш да ми счупиш ръката, давай — но аз не съм дезертьор.

Настъпи дълга пауза, в която никой не проговори — Коля гледаше войника, войникът гледаше Коля, а всички останали гледахме и двамата и чакахме да видим какво ще стане, впечатлени от този сблъсък на характери и изпълнени с любопитство кой ще надделее. Най-сетне войникът призна поражението си, като се извърна от Коля обратно към мен и излая: