Дэвид Бениофф - Градът на крадците

По средата на остъклената зала имаше едно обикновено дървено бюро, а зад него седеше един-единствен възрастен човек. Беше притиснал слушалката на телефона между бузата и рамото си, така че да може да пише с една химикалка в бележника, който държеше в ръцете си, докато слуша.

Мъжът ни хвърли един поглед, докато чакахме на входа на залата. С дебелия си врат и кривия, сплескан нос приличаше на бивш боксьор. Сенките под тежките му очи бяха дълбоки, както и бръчките на челото му. Сивата му коса беше обръсната почти до черепа. Сигурно беше на петдесет години, но изглеждаше така, все едно може да стане от стола и да ни пребие всичките, без да измачка униформата си. На яката на куртката му проблясваха три метални звезди. Не знаех точно какво означават три звезди, но бяха с три звезди повече, отколкото на униформата на всеки друг в палата.

Мъжът подхвърли бележника си на бюрото и аз видях, че не си беше водил бележки, както си помислих, а просто беше рисувал хиксове — един до друг, един под друг, докато не беше изпълнил цялата страница с тях. По някаква причина това ме стресна повече, отколкото униформата му или лицето му на стар бияч. Можех да си представя да се разбера с някой човек, който си рисува цици или кучета. Но какъв беше този човек, който рисуваше само и единствено хиксове?

Мъжът не откъсваше поглед от нас двамата и аз разбрах, че с погледа си ни признаваше за виновни за престъпленията, които бяхме извършили, и ни осъждаше на смърт още докато слушаше нечий друг глас от отсрещната страна на линията.

— Добре — каза най-сетне той. — Искам да се свърши до обяд.

Без изключения.

Мъжът затвори телефона и ни се усмихна, а усмивката му беше в такова противоречие с лицето му, колкото самият мъж и обикновеното му дървено бюро бяха в противоречие с великолепната остъклена зала на старинния благороднически дом. Полковникът (защото вече предполагах, че това е полковникът, за когото бяха споменали войниците на предишната вечер) имаше прекрасна усмивка, зъбите му бяха смайващо бели, а бруталното му лице се измени за миг, така че вече не излъчваше заплаха, а гостоприемство.

— Дезертьорът и мародерът! Елате, елате по-близо, няма нужда от белезниците. Не вярвам тези момчета да предизвикат неприятности.

Той направи знак на войниците, които неохотно извадиха ключовете си и свалиха белезниците ни.

— Аз не съм дезертьор — каза Коля.

— Така ли? Свободни сте — заповяда той на войниците, без да си прави труд да ги поглежда.

Войниците се подчиниха и ни оставиха сами с полковника. Той се изправи и закрачи към нас, а пистолетът в кобура на кръста му го удряше по хълбока. Коля застана съвсем мирно за оглед от висшестоящия офицер и аз последвах неговия пример, тъй като не знаех какво трябва да правя. Полковникът продължи да се приближава към нас, докато очуканото му лице почти не опря в лицето на Коля.

— Ти не си дезертьор, но от твоята част са докладвали, че си изчезнал, а други войници са те прибрали на четирийсет километра от мястото, където е трябвало да се намираш в този момент.

— За това има съвсем просто обяснение, което…

— А ти — продължи мъжът, като се обърна към мен. — В твоя квартал е паднал германски парашутист, а ти не си уведомил властите. Решил си да се обогатиш за сметка на нашия град. Предполагам, че и за това има съвсем просто обяснение?

Имах нужда от вода. Устата ми беше толкова пресъхнала, че сякаш беше покрита с люспи, като кожата на гущер, а в периферното ми зрение плуваха ярки искрици светлина.

— Е? — настоя той.

— Съжалявам — отговорих аз.

— Съжаляваш? — той ме погледа още малко и се разсмя. — Е, добре — щом съжаляваш, значи всичко е наред, няма проблеми. Щом съжаляваш, нищо не е станало, това е най-важното. Слушай, момче, знаеш ли колко души съм екзекутирал? И не говоря по моя заповед, а лично, с този „Токарев“…

Той плесна с ръка по пистолета в кобура си.

— Искаш ли да познаеш? Не? Добре, защото и аз не знам. Изгубих им бройката. А аз съм такъв човек, който обича да знае всичко. Обичам да следя бройката. Знам например колко жени съм чукал и те са твърде много, повярвай ми.

Той се обърна към Коля:

— Ти си хубаво момче, но нека да ти кажа нещо — няма да ме стигнеш, дори да доживееш до сто години, а това ми се струва доста съмнително.

Хвърлих поглед към Коля, като очаквах да каже някаква глупост, заради която да загинем и двамата, но Коля за пръв път нямаше какво да каже.

— „Съжалявам“ се казва на учителя, когато си счупил тебешира — продължи полковникът. — „Съжалявам“ не върши работа за мародери и дезертьори.