Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Представих си всичко това: чувалчетата със захар, бурканите с мед и брашното, което сигурно беше истинско брашно, а не мухлясали останки, извадени от някой потопен с торпедо шлеп. Сигурно половината „Киров“ можеше да се прехранва две седмици само с продуктите за блата на тортата.

— Жена ми си има всичко, което й трябва, с изключение на яйцата.

Той отново ни погледна знаменателно.

— Яйцата — каза полковникът — се намират трудно.

В продължение на няколко секунди всички стояхме мълчаливо и гледахме как дъщерята на полковника се върти по леда.

— Може би във флота имат — каза Коля.

— Не. Нямат.

— Имат консерви с телешко. Веднъж размених едно тесте карти за консерва с телешко, която ми даде един моряк, и…

— Нямат яйца.

Не се смятам за глупав, но ми отне много дълго време да разбера какво искаше полковникът и още по-дълго време да събера кураж да го попитам.

— Искате да ви намерим яйца? — попитах аз.

— Една дузина — отговори той. — За тортата й трябват само десет яйца, но аз си помислих, че някое може да се счупи, друго може да се окаже развалено.

Той видя колко сме объркани и отново се усмихна с прекрасната си усмивка, като ни стисна за раменете толкова силно, че аз застанах мирно.

— Моите хора казват, че в Ленинград няма яйца, но аз вярвам, че в Ленинград има всичко, дори сега, и просто ми трябват подходящите хора, които да го открият. Трябват ми двама крадци.

— Ние не сме крадци — каза Коля с голямо достойнство, като гледаше полковника право в очите.

Прииска ми се да му шибна един. Откъдето и да го погледнеш, вече трябваше да сме мъртви и замръзнали, струпани в някоя шейна заедно с другите трупове от този ден. Вместо това бяхме получили помилване. Бяха ни върнали живота в замяна на една-единствена проста задача. Може би необичайна, но проста задача. А сега той щеше да провали всичко — и си просеше куршума, което не беше хубаво, но освен това просеше куршум и за мен, а това беше далеч по-лошо.

— Не сте крадци, така ли? Ти си изоставил своята част — не, не, млъкни, не казвай нищо. Ти си изоставил своята част и в мига, в който си го направил, си изгубил всичките си права на войник от Червената армия — правото си да носиш оръжие, да носиш това палто и тези ботуши. Ти си крадец. А ти, Болшой нос, ти си плячкосал един труп. Трупът е бил на германец, така че това не ме обижда толкова лично, но плячкосването на труп си е кражба. Така че нека да не си играем игрички. И двамата сте крадци. Може би сте лоши крадци, така е, и некадърни крадци, абсолютно, но имате късмет. Защото никой не е хванал добрите крадци.

Той се обърна и закрачи обратно към палата. Двамата с Коля останахме още малко, за да погледаме дъщерята на полковника с нейното палто от лисица, което проблясваше на слънцето. Сигурно и тя ни беше видяла, но по никакъв начин не показваше това и не поглеждаше към нас. Бяхме двама от лакеите на баща й, следователно бяхме съвършено скучни. Гледахме я толкова дълго, колкото можахме, като се опитвахме да гравираме нейния образ в мозъка си за целите на бъдеща мастурбация, докато полковникът не ни излая да го последваме и ние не забързахме след него.

— Носите ли си купоните за храна? — попита ни той.

Вече крачеше бързо, почивката му беше свършила и той се връщаше към дългия работен ден, който го очакваше.

— Дайте ми ги.

Аз носех моя купон закопчан за вътрешната страна на палтото. Разкопчах го и видях как Коля извади своя купон от чорапа си. Полковникът ни ги взе.

— Ако ми донесете яйцата до изгрев-слънце в четвъртък, ще си ги получите обратно. Ако не… ами, през целия януари ще ядете сняг, а и през февруари няма да получите купони за храна. И това, при положение че някой от моите хора няма да ви открие и да ви убие още преди края на зимата, а моите хора са много добри в това.

— Просто не ги бива да търсят яйца — каза Коля.

Полковникът се усмихна.

— Харесваш ми, момче. Няма да живееш дълго, но ми харесваш.

Тримата влязохме обратно в остъклената зала. Полковникът седна зад бюрото си и се вторачи в черния телефон. После повдигна вежди, сякаш си спомни още нещо, отвори чекмеджето на бюрото и извади едно сгънато писмо. Подаде го на Коля.

— Това е разрешително да се придвижвате след вечерния час, което важи и за двамата. Ако някой ви спре, покажете им това писмо и ще ви пуснат. А ето ви и това…

Полковникът извади от портфейла си четири банкноти по сто рубли и ги даде на Коля, който хвърли един поглед на писмото и на рублите и ги пъхна в джоба си.