Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— С толкова пари през юни можех да си купя хиляда яйца — отбеляза полковникът.

— До следващия юни пак ще можете — отговори Коля. — Фрицовете няма да преживеят зимата.

— С такива войници като теб — възрази полковникът — скоро ще си купуваме яйцата с дойче марки.

Коля отвори уста, за да се защити, но полковникът поклати глава.

— Нали разбирате, че това е подарък? Ако ми донесете една дузина яйца до четвъртък, аз ще ви подаря живота. Нали разбирате колко е рядък този дар?

— Кой ден сме днес?

— Днес е събота. Ти си дезертирал от своята част в петък. Когато слънцето изгрее утре сутринта, ще бъде неделя. Ще се оправиш ли оттук нататък? Да? Добре.

Боря се върна, като носеше четири препечени филийки на една синя чиния. Препечените филийки бяха наплескани с нещо мазно, може би свинска мас, което изглеждаше лъскаво, тлъсто и пищно. След него в остъклената зала влезе още един адютант, като носеше две чаши димящ чай. Зачаках да се появи трети адютант, който да донесе рибената чорба, но такъв нямаше.

— Яжте бързо, момчета — каза полковникът. — Чака ви много ходене.

— БОЛШОЙ НОС. Това ми харесва. Кой беше баща ти, Болшой нос?

— Не го знаеш.

— Ако е бил публикуван поет, значи го знам.

— Остави ме на мира.

— Понякога си доста кисел, да ти кажа.

Двамата отново прекосявахме Каменноостровския мост, този път пеша. По средата на моста Коля спря и се подпря на перилата с ръкавиците си, като гледаше надолу по реката към имението на Долгорукови. Дъщерята на полковника вече не се пързаляше по леда, но Коля въпреки това остана загледан натам още малко, все едно се надяваше да излезе на бис.

— Тя ми се усмихна — каза той.

— Не ти се е усмихнала. Какви ги говориш? Дори не погледна към нас.

— Може би ревнуваш, приятелю, но тя определено ми се усмихна. Мисля, че съм я виждал преди, в университета. Все пак имам известна репутация.

— На дезертьор?

Коля се извърна от перилата и ме погледна ядосано.

— Ако още веднъж ме наречеш дезертьор, ще ти избия зъбите.

— Ако се опиташ, ще те намушкам с ножа си в окото.

Коля обмисли това и отново се обърна към реката.

— Ще те поваля, преди да успееш да извадиш ножа — каза той. — Много съм бърз, когато се налага.

Помислих си да извадя ножа веднага, само за да му покажа, че греши, но той вече не изглеждаше ядосан, а аз исках да продължаваме.

Прекосихме моста обратно до брега и се отправихме на юг по улица „Песочная“, така че реката ни остана отдясно, а ръждясалите релси на финландската железопътна линия — отляво. Влаковете бяха спрели още през септември, когато германците обградиха целия град и прекъснаха всички железопътни линии — до Финландия, Москва, Витебск, Варшава и балтийския бряг. Сега релсите бяха изоставени и безполезни. Единствената връзка на града с останалата част от Русия беше по въздуха, а през патрулите на Луфтвафе почти не можеха да се промъкнат наши самолети.

— Разбира се, можем и да избягаме. Но без купони за храна няма да е лесно — той замълча, за да обмисли този проблем. — Момчетата от НКВД не ме притесняват толкова. В армията се казва, че милицията не може да намери и путка в публичен дом. Но без купони за храна… трудна работа.

— Трябва да намерим яйцата — казах му аз.

И двамата крачехме под слънцето и дишахме въздуха единствено защото полковникът беше наредил така; ако отплатата за това помилване беше една дузина яйца, ние щяхме да намерим една дузина шибани яйца. Изобщо не можеше да става дума за преговори или измъкване от това.

— Съгласен съм, че най-доброто решение е да намерим яйцата. Но това не означава, че не мога да разсъждавам и за други варианти. Може би в града не са останали никакви яйца. Какво ще правим тогава? Имаш ли все още роднини в Питер?

— Не.

— И аз. Това е добре. Така трябва да мислим само за собствената си кожа.

По стените на складовете, изтърбушени от бомбардировките, бяха разлепени афиши: „ЗАПИСА ЛИ СЕ КАТО ДОБРОВОЛЕЦ?“ В тази част на града нямаше жилищни сгради и улицата беше пуста, а под безцветното небе не крачеше никой друг. Изглеждаше така, все едно ние двамата сме последните оцелели в тази война — последните защитници на града, които трябваше да го отбраняват от фашистите единствено с моя откраднат нож и предполагаемо бързите юмруци на Коля.

— Имаме най-голям шанс на пазара „Сенной“ — каза Коля. — Преди няколко месеца бях там. Все още имаха масло и сирене, а може би и малко хайвер.