Дэвид Бениофф - Градът на крадците

В ниши по стените горяха свещи.

Двамата с Коля останахме клекнали под прозореца и продължихме да ги гледаме, докато песента не свърши и момичето с вид на чеченка не стана, за да смени записа.

— Пусни я пак — каза русата.

Гласът й беше приглушен от стъклото на прозореца, но въпреки това не беше трудно да различим какво казваше.

— Недей, моля те! — каза нейната партньорка. — Нека да е нещо, което знам. Пусни Еди Рознер.

Обърнах се да погледна Коля. Очаквах да е ухилен до ушите, изпаднал в екстаз от това сюрреалистично видение, на което бяхме попаднали случайно по средата на заснежената пустош. Но той гледаше мрачно, със стиснати устни, а в очите му имаше гняв.

— Хайде — каза той, като се изправи и ме поведе обратно към входа на къщата.

Бяха пуснали нов запис — отново джаз, с някакъв тромпетист, който сякаш водеше оркестъра си във весела атака.

— Ще влезем ли? Мисля, че имаха храна там вътре. Стори ми се, че видях…

— Не се съмнявам, че имат много храна.

Той почука на вратата на къщата. Музиката спря. След няколко секунди на двукрилия прозорец до вратата се появи русото момиче. Тя ни изгледа продължително, без да каже нищо или да пристъпи към вратата.

— Руснаци сме — каза Коля. — Отвори вратата.

Тя поклати глава.

— Не бива да сте тук.

— Знам — отговори той, като вдигна пистолета в ръката си, така че момичето да го види. — Но сме тук, така че ни отвори вратата, майка ти проклета.

Русото момиче погледна навътре в голямото помещение. После прошепна нещо на някого и се заслуша в отговора. Накрая кимна, отново се обърна към нас, пое си дълбоко въздух и отвори вратата.

Когато влязохме в къщата, все едно се озовахме в търбуха на кита — това беше най-топлото място, на което бях влизал от месеци насам. Последвахме блондинката до голямото помещение, където стояха трите й приятелки, подредени в несигурна редица, и притеснено въртяха между пръстите си ръбовете на нощниците. Дребната брюнетка с пълните ръчички изглеждаше готова да се разплаче; долната й устна потреперваше, докато гледаше пистолета на Коля.

— Има ли някой друг? — попита той.

Русото момиче поклати глава.

— Кога идват? — попита той.

Момичетата се спогледаха.

— Кой? — попита момичето, което приличаше на чеченка.

— Не си играйте с мен, госпожици. Аз съм офицер от Червената армия със специални заповеди…

— И той ли е офицер? — попита блондинката, като ме погледна.

Не стигаше дотам да се усмихва, но очите й бяха развеселени.

— Не, той не е офицер, а редови военен…

— Редови военен? Наистина ли? На колко си години, сладурче?

Вече всички момичета ме гледаха. В топлата стая, под огъня на погледите им, аз усетих как се изчервявам.

— На деветнайсет — отговорих и изправих рамене. — През април ще навърша двайсет.

— Тц, много си дребен, за да си на деветнайсет — каза чеченката.

— Според мен си най-много на петнайсет — каза блондинката.

Коля дръпна затвора на пистолета, за да вкара патрон в цевта — драматичен звук в тихото помещение. Жестът ми се струваше прекалено театрален, но Коля някак си успяваше да прави такива жестове, без да изглежда неадекватно. Държеше пистолета насочен към пода и изгледа момичетата едно по едно, без да бърза.

— Идваме отдалеч — каза той. — Моят другар е уморен. Аз също съм уморен. Така че ви питам за последен път — кога идват?

— Обикновено идват към полунощ — отговори пълничката брюнетка.

Другите момичета я изгледаха, но не казаха нищо.

— След като приключат с артилерийския огън — добави тя.

— А, така ли? Значи, след като на германците им омръзне да обстрелват всички нас в Питер, идват да прекарат нощта тук и вие се грижите за тях?

В някои отношения съм истински глупак. Не го казвам от излишна скромност. Вярвам, че съм по-интелигентен от средностатистическото човешко същество, макар че за интелигентността вероятно не може да се съди по една-единствена скала, а трябва да се следят показанията на всички уреди едновременно — тахометри, одометри, алтиметри и прочие. Баща ми ме научи да чета, когато бях на четири години, и винаги се хвалеше с това на приятелите си, но моята неспособност да науча френски език или да запомня датите на победите на Суворов сигурно го е притеснявала. Самият той беше истински енциклопедист — можеше да изрецитира всеки стих от „Евгений Онегин“ по поръчка, владееше френски и английски и беше толкова добър в теоретичната физика, че преподавателите му от университета смятаха неговата абдикация от физиката в полза на поезията за една малка трагедия. Искаше ми се тези преподаватели да са били по-харизматични. Иска ми се да го бяха научили на утехата на физиката, да бяха обяснили на талантливия си студент защо формата на Вселената и масата на светлината са по-важни от белите стихове за мошениците и нелегалните лекари от черния пазар за аборти в Ленинград.