Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— В Новое Кошкино — добави тя.

— Това е град, така ли?

— Да. Аз съм оттам.

— И офицерите със сигурност имат яйца?

Този път вдигнах поглед към него. Бях решил да дъвча картофа много бавно, така че преживяването да продължи по-дълго. Имахме късмет с вечерята два дни поред — вчера беше супата от Любима, а сега тези картофи. Не очаквах късметът ни да проработи за трети път. Затова дъвчех внимателно и не откъсвах очи от Коля в очакване да измисли нещо глупаво.

— Не знам дали точно в момента имат яйца — отговори Лара, като се позасмя. — Толкова ли ти се ядат яйца?

— Да — отговори той и се усмихна в отговор, така че на бузите му се появиха трапчинки.

Коля знаеше точно как да се усмихва, така че да показва трапчинките си в най-добра светлина.

— Още от юни ми се ядат яйца. Защо иначе сме тук според вас? Търсим яйца!

Момичетата се засмяха на тази странна шега.

— Партизаните ли организирате? — попита Лара.

— Не можем да говорим за заповедите си — каза Коля. — Но нека просто да кажем, че тази зима ще се стори много дълга на фрицовете.

Момичетата се спогледаха, без да се впечатлят от тези хвалби. Бяха виждали Вермахта по-отблизо, отколкото Коля; бяха си съставили собствено мнение кой ще спечели войната.

— Колко далеч е това Новое Кошкино? — попита той.

Лара сви рамене.

— Не е далеч. Шест-седем километра.

— Това може да е добра цел — каза ми той, като дъвчеше черен хляб с театрално нехайство. — Да очистим няколко офицери от Вермахта и да оставим бригадата без глава.

— Те не са от Вермахта — каза Нина.

Нещо в гласа й ме накара да погледна към нея. Не беше страхливо момиче, но думите, които произнасяше, я плашеха. Сестра й Галина гледаше вторачено в огъня, прехапала долната си устна.

— Те са от Айнзацгрупен.

От юни насам всички руснаци бяха преминали ускорен курс по немски език. За няколко дни във всекидневния ни речник бяха влезли десетки нови думи: „Хайнкел“ и „Юнкерс“ блицкриг и Гестапо, Вермахт и Луфтвафе и всякакви други сложни съществителни имена, които се пишеха с главна буква. Когато за пръв път чух за Айнзацгрупен, думата не ми звучеше толкова злокобно, колкото някои от другите. Приличаше ми на фамилията на някакъв придирчив счетоводител от лошо написана театрална комедия от миналия век. Но вече не ми се струваше смешна — не и след всички статии, които бях прочел, репортажите по радиото и подслушаните разговори. Айнзацгрупен бяха нацистките отряди на смъртта — убийци, набирани един по един от частите на редовната армия, Вафен-СС и Гестапо заради бруталната си ефективност и чистата си арийска кръв. Когато германците нахлуваха в някоя страна, след бойните части се движеха Айнзацгрупен и чакаха територията да бъде завладяна, преди да се заемат с лова на своите жертви: комунистите, циганите, интелектуалците и, разбира се, евреите. Всяка седмица „Правда“ и „Червена звезда“ публикуваха нови и нови снимки на изкопи, в които бяха натрупани избити руснаци — застреляни в тила, след като бяха принуждавани да изкопаят собствените си масови гробове. В редакциите на вестниците сигурно се водеха дебати на високо равнище дали да поместват тези снимки, които можеха да навредят на бойния дух на нацията. Но колкото и да бяха ужасяващи, от тези снимки имаше полза: на всички ставаше кристално ясно, че това ще бъде и нашата съдба, ако загубим войната. Ето за това воювахме.

— Значи тук вечер идват офицери от Айнзацгрупен? — попита Коля.

— Да — отговори Нина.

— Не знаех, че се занимават с артилерийски обстрел — обадих се аз.

— Обикновено не го правят. Но това е някаква игра. Обзалагат се. Целят се в различни сгради в града, а пилотите на бомбардировачите им докладват какво са улучили. Затова ви попитахме за Зимния дворец. Всички искат да ударят него.

Спомних си за поразения „Киров“, за Вера Осиповна и за близнаците Антоколски и се запитах дали бяха смазани от падащите стени, или бяха оцелели само за да бъдат затрупани от великанските железобетонни панели и да умрат бавно, задушени от дима и газта сред руините, като се молят някой да им помогне. Може би бяха загинали, защото някакъв германец в гората, докато си беше подавал манерка с шнапс и се беше шегувал с колегите си офицери, беше дал грешни координати на младия артилерист и седемнайсет- сантиметровите снаряди, предназначени за Зимния дворец, вместо това се бяха стоварили върху моя грозен и сив жилищен блок.

— Колко идват?