Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— В полунощ ли идват? — попита Коля.

— През повечето нощи — да.

Порцелановият часовник на камината показваше, че имаме шест часа. Тялото ми беше съсипано от цял ден газене през снега, но аз знаех, че няма да мога да заспя — не и след като бях чул историята за Зоя, не и когато тук скоро щяха да пристигнат офицерите от Айнзацгрупе.

— Утре сутринта — каза Коля на Лара и Нина — искам всички да тръгнете към града. Ще ви дам един адрес, където ще можете да се настаните.

— Тук сме на по-сигурно място, отколкото в града — каза Нина.

— Не и след тази нощ.

ЛАРА ни заведе в една малка спалня в дъното на къщата — по времето на императорите там сигурно бяха нощували прислужниците. Носеше месингов свещник с две запалени свещи, който остави на малкото писалище. По стените с дървена ламперия нямаше нищо, двойното легло нямаше чаршафи на матраците и аз едва не се препънах в издутите дъски на пода, но в стаята беше достатъчно топло. През тесните прозорци на лунната светлина се виждаше една барака за инструменти и една ръчна количка, килната настрани в снега.

Седнах на долното легло и прокарах пръст по името, издялкано в стената. АРКАДИЙ. Запитах се колко време беше минало, откакто Аркадий беше спал в тази стая, и къде беше сега — дали беше някой старец, който трепереше някъде в студената нощ, или от него бяха останали само костите в гробището. Помислих си, че е бил сръчен с ножа — името му беше изписано уверено и изкусно по тъмното дърво, с полегат почерк и извивки на буквите, а под него имаше силна, сигурна черта.

Лара и Коля си измислиха сигнал — почукване на черпак по тенджера, — така че тя да ни съобщи колко германци са пристигнали за нощните си забавления. Когато тя си тръгна, Коля извади пистолета си и се зае да го разглобява, като спретнато подреждаше частите му по писалището, проверяваше ги за дефекти и ги бършеше с ръкава на ризата си, преди отново да сглоби оръжието.

— Застрелвал ли си някога човек? — попитах го аз.

— Няма как да знам.

— Какво означава това?

— Означава, че съм стрелял стотици пъти с пушката си и може би някой път някой куршум е улучил някого, не знам.

Той вкара пълнителя на мястото му в дръжката на пистолета.

— Когато застрелям Абендрот, ще знам със сигурност.

— Може би просто трябва да тръгнем сега.

— Нали ти искаше да дойдем тук?

— Имахме нужда от почивка. Имахме нужда от храна. Сега се чувствам много по-добре.

Той се обърна и ме погледна. Бях седнал на леглото, пъхнал ръце под краката си, а палтото ми беше разтворено зад мен.

— Може да дойдат и осем души — казах аз. — А ние имаме един пистолет.

— И един нож.

— Не мога да спра да мисля за Зоя.

— Хубаво — каза той. — Продължавай да мислиш за нея, докато забиваш ножа в корема му.

Той хвърли палтото си на горното легло и се покатери върху него, като седна с кръстосани крака, с пистолета до себе си. После извади бележника си от джоба на палтото. От парченцето молив, с който пишеше, беше останало колкото нокът, но той започна да драска с обичайната си бързина.

— Не мисля, че мога да го направя — казах аз след дълго мълчание. — Не мисля, че мога да забия нож в някого.

— Тогава ще трябва аз да ги застрелям всичките. Колко време мина вече — единайсет дни, откакто не съм срал? Колко е рекордът според теб?

— Сигурно е много повече.

— Чудя се на какво ще прилича лайното, когато най-сетне го изсера.

— Коля… защо да не тръгнем още сега? Да вземем момичетата и да се върнем в града. Можем да успеем. Те имат много храна, която можем да вземем. Вече се стоплихме. Ще вземем допълнителни одеяла и…

— Слушай. Знам, че те е страх. Нормално е да те е страх. Само някой идиот може да седи спокойно в къща, в която всеки момент ще пристигнат офицери от Айнзацгрупен. Но точно това си чакал. Това е твоята вечер. Те се опитват да изгорят нашия град; опитват се да ни уморят от глад. Но ние сме като две от тухлите, с които е построен Питер. Тухлата не изгаря. Тухлата не умира от глад.

Загледах се в свещите, които догаряха на свещника, и сенките, които танцуваха по тавана.

— Къде го чу това? — попитах го най-сетне аз.

— Кое, това за тухлите? Моят лейтенант го казваше. Защо? Не те ли вдъхновява?

— Беше добре, докато не стигна до него.

— На мен пък това за тухлите ми харесва. „Тухлата не изгаря. Тухлата не умира от глад.“ Хубаво е. Има ритъм.

— Това е онзи същият лейтенант, който е стъпил на противопехотната мина, нали?