Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Благодарим ви, че ни спасихте, другари! — извика тя. — Двамата тук са наши приятели! Не стреляйте по тях, моля ви!

— Мислиш ли, че нямаше да улуча дебелата му руса кратуна, ако исках да го застрелям? Кажи на този смешник да излезе.

Коля отвори вратата и пристъпи навън, вдигнал ръцете си високо над главата. Присвиваше очи, за да различи нещо сред снега, но бойците все още не се виждаха.

— Кажи и на малкия да излезе навън.

Лара и Нина изглеждаха притеснени за мен, но Лара ми кимна, сякаш искаше да ме окуражи, че всичко ще бъде наред. Изпитах кратък пристъп на гняв към това момиче: защо тя да не излезе навън? Защо изобщо бяха тук? Ако къщата беше празна, двамата с Коля щяхме да пренощуваме и да продължим на сутринта, отпочинали и сухи. Тази мисъл премина през главата ми и веднага я последва усещане за вина, когато осъзнах колко е абсурдна.

Нина ме стисна за ръката и ми се усмихна. Без никакво съмнение беше най-красивото момиче, което ми се беше усмихвало някога. Представих си как описвам тази сцена на Олег Антоколски: малката бяла ръка на Нина, която стиска моята, бледите й мигли, които пърхат, докато ме гледа в очите и се страхува за живота ми. Дори в момента, в който се случваше всичко това, аз го разказвах на моя приятел и бях забравил, че Олег сигурно никога нямаше да чуе тази история, защото имаше голяма вероятност да е погребан под руините на улица „Войнова“.

Опитах се да се усмихна в отговор на Нина, не успях и излязох навън с вдигнати ръце. От началото на войната бях прочел стотици разкази за герои от народа. Всички до един отказваха да приемат факта, че са герои. Бяха просто честни граждани на Родината, които я защитаваха от фашистките насилници. Когато репортерите ги питаха защо бяха щурмували картечното гнездо или се бяха покатерили върху танка, за да пуснат граната в отворения люк, те винаги отговаряха, че дори не са се замисляли по този въпрос и просто са направили това, което всеки добър руснак би направил на тяхно място.

Излизаше, че героите и хората, които заспиват лесно, при необходимост можеха да изключват мислите си. Страхливците и хората, които страдат от безсъние, моите хора, се измъчват от непрекъснато дърдорене в мозъка. Ето какво си помислих, когато излязох навън: „Стоя на двора на една къща недалеч от Березовка, а към главата ми са насочени карабините на множество партизани.“

Ако се съди по широката усмивка на лицето на Коля, той не си мислеше абсолютно нищо. Двамата стояхме един до друг, докато невидимите ни събеседници ни разгледат както трябва. Бяхме оставили палтата си в къщата и треперехме в нощта, а леденият въздух проникваше чак до костите ни.

— Докажи, че си един от нас.

Гласът сякаш идваше от една от купите сено, покрити със сняг; когато очите ми свикнаха с мрака, различих в сенките един мъж, застанал на коляно с вдигната на рамото карабина.

— Застреляй всеки от германците в главата.

— Това не е кой знае каква проверка — отбеляза Коля. — Те и без това са мъртви.

Способността му да влошава всяка ситуация вече не ме изненадваше. Може би героят беше просто човек, който не осъзнаваше собствената си уязвимост. В такъв случай дали смелостта не означаваше да си толкова тъп, че да не знаеш, че си смъртен?

— Ние все още сме живи — отговори партизанинът от сенките, — защото ги прострелваме дори когато си мислим, че са мъртви.

Коля кимна. После отиде до джипа, който най-сетне беше спрял, след като гумите му бяха затънали в един метър сняг.

— Наблюдаваме те — обади се партизанинът. — По един куршум във всяка глава.

Коля застреля мъртвия шофьор и мъртвия пътник, а цевта на пистолета му проблясваше в нощта като светкавица на фотоапарат. После се обърна и пое през снега, като спираше да простреля германците, проснати в неудобни пози по пътя му.

Когато стигна до шестия и се наведе да притисне пистолета в черепа на падналия офицер от Айнзацгрупен, той чу нещо. Застана на колене и се заслуша за момент, после се изправи и се провикна:

— Този е още жив!

— Точно затова трябва да го застреляш.

— Може да ни каже нещо полезно.

— Прилича ли ти на човек, който може да говори?

Коля обърна германеца по гръб. Мъжът тихо простена. От устата му излизаше розова пяна.

— Не — каза Коля.

— Това е така, защото го простреляхме в дробовете. А сега му направи услуга и го довърши.

Коля се изправи, прицели се и застреля умиращия човек в челото.

— Прибери пистолета в кобура.