Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Нарича се пуукко — каза ми тя. — Всички момчета във Финландия получават такъв нож, когато пораснат.

Тя си взе ножа и го наклони към светлината, за да се полюбува на играта на пламъците от огъня по метала.

— Най-добрият снайперист на света е финландец. Симо Хяюхя. Бялата смърт. Петстотин и пет потвърдени смъртоносни попадения по време на Зимната война.

— Значи си го взела от някакъв финландец, когото си застреляла?

— Не, купих си го за осемдесет рубли в Терийоки.

Тя прибра камата обратно в калъфа на колана си и огледа стаята, като търсеше нещо по-интересно, на което да посвети вниманието си.

— Може би трябва да те наричат Червената смърт — казах аз, като продължавах да говоря, защото знаех, че ако спра, никога няма да събера смелост да започна отново. — Това беше страхотна стрелба. Предполагам, че командосите от Айнзацгрупен не са свикнали да им отвръщат на огъня.

Вика ме изгледа със студените си сини очи. В погледа й имаше нещо, което не беше съвсем човешко — нещо хищническо, нещо вълче. Тя сви устни и поклати глава.

— Защо си мислиш, че бяха от Айнзацгрупен?

— Така ни казаха момичетата.

— На колко си години, на петнайсет? Ти не си войник…

— На седемнайсет.

— …но пътуваш заедно с войник, който не е със своята част.

— Както той ви каза, имаме специални заповеди от полковник Гречко.

— Специални заповеди за какво? Да организирате партизаните? Толкова глупава ли ти изглеждам?

— Не.

— Дошли сте тук при момичетата, нали? Една от тези ти е гадже, така ли?

Изпитах странна гордост, че тя може да си мисли как някое от прекрасните момичета в къщата може да ми е приятелка, макар че не пропуснах и обидния тон във фразата „една от тези“. Тя изпитваше любопитство към мен и това беше някакво начало. И любопитството й беше оправдано. Какво правеше едно момче от Питер чак тук, на двайсет километра в тила на врага, в къщата за удоволствия, поддържана за офицерите на окупационната армия?

Спомних си какво ми беше казал Коля за това, че жената се омагьосва с тайнственост.

— Имаме си заповеди, както и вие сигурно си имате. Да не говорим повече за това.

Вика мълчаливо ме изгледа в продължение на няколко секунди. Може и да беше омагьосана, но не й личеше.

— Онези германци навън, с пръснатите мозъци по снега? Те са войници от редовната армия. Струва ми се, че един мъж — извинявай, момче, което работи за НКВД, би трябвало да ги разпознае.

— Не успях да им разгледам пагоните, защото вие стреляхте по нас.

— Но ние наистина търсим Айнзацгрупен. Те са достойна плячка. От шест седмици преследваме онзи трупоебец Абендрот. Мислехме си, че тази вечер може да е тук.

Никога не бях чувал думата „трупоебец“. Обидата звучеше непоносимо вулгарно в нейната уста. Неизвестно защо, аз се усмихнах — и усмивката ми със сигурност изглеждаше странна и неоправдана. Представих си я гола — образът беше ясно очертан и подробен, много по-убедителен от обичайните ми фантазии. Може би порнографските карти на Коля наистина бяха свършили работа.

— Абендрот е в една къща в Новое Кошкино — казах й аз. — До езерото.

Тези думи явно я омагьосаха повече от всичко, което бях казал досега. Неуместната ми усмивка, съчетана с информацията за местонахождението на нациста, за момент ме направиха интересен в очите й.

— Кой ти каза?

Един по-тайнствен мъж щеше да знае как да отклони въпроса, как да го заобиколи като боксьор, който се измъква от ударите на противника. Сега знаех нещо, което тя искаше да узнае. За пръв път имах някакво леко предимство над нея. Думите „Новое Кошкино“ придаваха някаква достоверност на документите ми от НКВД, даваха в ръцете ми някакъв лост, който можех да използвам в разговора с нея.

— Лара — отговорих аз, като провалих всичко това с една-единствена дума.

— Коя е Лара?

Посочих я. Немигащите очи на Вика се насочиха към нея и аз почувствах, че по някакъв начин съм предал Лара. Тя беше проявила щедрост към нас — беше ни подслонила, беше ни дала топла храна, беше излязла боса в жестокия студ на зимната нощ, за да ни защити от подозрителните партизани, — а аз веднага бях издал името й на тази самодоволно усмихната, синеока убийца. Вика спусна краката си от дивана, а пръстите им под вълнените чорапи за миг докоснаха крака ми през панталона. Тя се изправи и отиде при Лара, която беше приклекнала до камината и слагаше нова цепеница в огъня. Сега, без ботуши, се виждаше колко дребна беше Вика, но тя се движеше с ленивата грация, с която се отличават истинските атлети, когато не са на терена и си почиват. „Това е модерната война“, помислих си аз. „Мускулите вече не означават нищо, а едно слабо момиче може да отнесе половината глава на някой германец от четиристотин метра разстояние.“