Дэвид Бениофф - Градът на крадците

ПАРТИЗАНИНЪТ, КОЙТО БЕШЕ НА пост, ни събуди малко преди пладне, като нахлу в колибата и сподави вика си, макар че беше обзет от паника.

— Идват — каза той.

Всички бяхме на крака, преди да успее да стигне до второто изречение, и вече събирахме нещата си, събудени на мига от новината за истинска опасност. Бяхме спали с ботушите си и бяхме готови да тръгваме.

— Приличаха на цяла рота. Със затворници.

Корсаков преметна пушката на рамото си.

— Пехота?

— Не видях бронирани машини.

Трийсет секунди по-късно се изсипахме през кривата врата във враждебната слънчева светлина навън. Колибата нямаше прозорци и вътре беше тъмно като в гробница, така че почти не можех да държа очите си отворени в блясъка на обедното слънце. Всички последвахме Корсаков, а неизречената заповед гласеше: бягайте.

Нямахме никакъв шанс. Още преди последният от нас да излезе от колибата, чух викове на немски. Превърнах се в животно, в главата ми не останаха никакви мисли, тласкаше ме единствено страхът. Въздухът се беше стоплил и снегът беше тежък и мокър, като сграбчваше ботушите ми и ме дърпаше надолу.

Когато бях на девет години, една делегация от прочути френски комунисти пристигна на посещение в Питер и Партията реши да оправи улиците. Работници с висящи от устата им цигари изляха горещ катран на улица „Войнова“ и го заравниха с гребла с дълги дръжки, така че моята улица заприлича на булевард от течен шоколад. Цяла сутрин ги гледах заедно с близнаците Антоколски пред портала на „Киров“. Не си спомням да е имало нещо, което да ни е накарало да вземем това единодушно решение. Но без да кажем и дума, без дори да се погледнем, ние едновременно свалихме обувките си, захвърлихме ги на двора и хукнахме през улицата. Можеше да изгорим петите си на въглен, но не ни пукаше; оставихме отпечатъците от стъпките си по меката улица и продължихме да тичаме, дори след като стигнахме от отсрещната страна, а работниците ругаеха и размахваха греблата си след нас, но не бяха чак толкова усърдни, че да ни подгонят, защото знаеха, че никога няма да ни хванат.

Тази вечер майка ми цял час яростно търка краката ми със сапун и пемза. Баща ми стоеше до прозореца с ръце на гърба, като едва сдържаше усмивката си, и гледаше улица „Войнова“. Под светлината на уличните лампи улицата беше гладка и съвършена, с изключение на трите чифта малки отпечатъци от стъпки, които прекосяваха повърхността й като следи от чайки по мокрия пясък.

Тичането по горещия катран нямаше нищо общо с тичането през разтопения сняг; не знам защо спомените живеят един до друг, но е така.

Сред боровете отекнаха изстрели. Един от куршумите прелетя покрай мен толкова шумно и толкова близо, че се пипнах отстрани по главата, за да проверя дали не ме е закачил. Видях как мъжът пред мен се свлече на земята и от начина, по който падна, аз разбрах, че никога повече нямаше да стане. Не можех да тичам по-бързо и не можех да се страхувам повече от това; когато видях как мъжът падна, нищо в мен не се промени. В този миг вече не бях Лев Абрамович Бениов. Не бях потомък на равини с черни шапки от страна на баща ми и на дребна московска буржоазия от страна на майка ми. Ако в този миг някой германец ме беше сграбчил за яката, беше ме разтърсил и беше попитал как се казвам на съвършен руски език, аз нямаше да мога да му отговоря, нямаше да мога да формулирам и едно-единствено изречение, за да моля за милост.

Видях как Корсаков се обърна, за да стреля по преследвачите. Преди да успее да натисне спусъка, един куршум отнесе долната му челюст от черепа. Той примигна, все още с будни очи, макар че половината му лице вече беше откъснато. Профучах покрай него, нагоре по една стръмна оврага и надолу от другата й страна, където в едно тясно дере течеше поток, захранван от разтопения сняг, и водата клокочеше и се извиваше между камъните и падналите клони.

Подчиних се на някакъв неосъзнат инстинкт и се отклоних от досегашния си курс, за да последвам течението на потока, като тичах надолу по хлъзгавите камъни — по-бързо, отколкото можех да бягам в снега. Тялото ми очакваше неизбежния куршум, който щеше да се забие като кирка между лопатките ми и да ме събори по очи в студената вода. Въпреки всичко бях необяснимо пъргав, краката ми избираха следващото място, на което да стъпят, без да се допитват до мозъка ми, ботушите ми вдигаха пръски ледена вода и нито веднъж не се препънах.

Не знам колко дълго тичах и колко далеч бях стигнал, но най-сетне се наложи да спра. Скрих се зад дънера на една древна борика с отпуснати клони, натежали от мокър сняг, и седнах в сенките, като се опитвах да възстановя дишането си. Краката ми не искаха да спрат да треперят дори след като притиснах ръцете си върху бедрата, за да ги успокоя. Когато дробовете спряха да ме болят, надникнах зад дънера на дървото нагоре по склона.