Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Коварно дяволче е той — каза Коля и заби юмрук в бъбреците ми в знак на привързаност. — Но го бива на шах.

— Защо да съм странен?

— Марков не е важен — каза тя. — Аз не съм важна. Ти не си важен. Единственото важно нещо е да спечелим войната.

— He — казах аз. — Не съм съгласен. Марков беше важен. Както и аз, както и ти. Точно затова трябва да спечелим войната.

Коля повдигна вежди, впечатлен от възражението ми срещу малката фанатичка.

— Аз съм особено важен — обяви той. — Защото пиша големия роман на двайсети век.

— Вие двамата сте като влюбени гълъбчета — каза тя. — Знаете ли?

Мрачната процесия от изтощени мъже беше забавила ход пред нас, а обърканите пленници пристъпваха от крак на крак и се опитваха да разберат защо вече не се движим. Един от руските войници, които нямаха ботуши, беше спрял. Останалите мъже от неговия пленен отряд го умоляваха да продължи, молеха се и ругаеха. Той поклати глава, без да каже дума, забил крака в снега. Един от приятелите му се опита да го избута, но нямаше смисъл; той беше избрал своето място. Когато редниците дотичаха до него, като размахваха полуавтоматичните си карабини и крещяха на собствения си език, червеноармейците неохотно отстъпиха назад от обречения си другар. Той се усмихна на германците и вдигна едната си ръка в подигравателен нацистки поздрав. Успях да извърна глава в последния момент.

ЕДИН ЧАС ПРЕДИ ЗАЛЕЗ-слънце ротата спря пред тухлената сграда на някакво училище — беше страховита постройка, издигната по време на втората петилетка, с прозорци от оловно стъкло, тесни като средновековни амбразури. Над входната врата с бронзови букви, високи по половин метър, беше изписана прочутата мисъл на Ленин: „Дайте ни детето за осем години и ще го направим болшевик завинаги.“ Някой от рускоговорещите нашественици беше написал отговор с бяла боя, която се беше разтекла, преди да изсъхне: „Дайте ни децата си за осем секунди и няма да останат никакви болшевики.“

Вермахтът беше реквизирал сградата на училището за команден щаб. До входа бяха паркирани шест военни джипа и един гологлав редник с руса коса, къса и жълта като пух на новородено пиленце, пълнеше резервоара на единия от зелен стоманен бидон. Войникът изгледа приближаващата рота и пленниците без никакво видимо любопитство.

Офицерите издадоха заповеди, редиците се пръснаха и повечето германци влязоха в сградата, като в движение сваляха тежките си раници и бърбореха помежду си, шумно и весело, готови да влязат под душовете (ако имаше вода) и да се нахранят с топла вечеря. Останалите от планинската пехота — един взвод от четирийсет души — все още не бяха освободени и бяха навъсени от глад и изтощение след дългия ден, в който бяха газили през безкрайния руски лес, така че ни подкараха покрай сградата, без да крият раздразнението си.

Там ни очакваше един германски офицер, разположен на сгъваем стол, който четеше вестник и пушеше. Когато пристигнахме, той вдигна поглед към нас с приветлива усмивка, доволен да ни види, все едно бяхме някакви негови приятели, които беше поканил на вечеря. Офицерът остави вестника и най-сетне се изправи, като кимаше на себе си и разглеждаше лицата ни, състоянието на дрехите ни, изработката на ботушите ни. Носеше сива униформа на Вафен-СС със зелени маншети на ръкавите, а сивото му палто беше провесено на облегалката на сгъваемия стол. Вика, която вървеше до мен, промърмори:

— Айнзацгрупен.

Когато се подредихме в неравни редици, офицерът от Айнзацгрупен хвърли цигарата си в снега и кимна на преводача на пехотинците с отпуснатата кожа на лицето. Двамата свободно заговориха помежду си на руски все едно се докарваха пред пленниците, които подслушваха разговора им.

— Колко са?

— Деветдесет и четири. Всъщност не, деветдесет и двама.

— Така ли? И още двама, които не можаха да се присъединят към нас? Много добре.

Офицерът се обърна към нас, като ни гледаше един по един в очите. Беше представителен мъж, черното му полево кепе беше килнато назад над челото му, загоряло от слънцето, а изисканите мустачки му придаваха вид на джазпевец.

— Не се страхувайте — каза ни той. — Знам, че всички сте чели пропагандата. Комунистите искат да си мислите, че сме варвари, които са дошли да ви унищожат. Но аз гледам лицата ви и виждам добри, честни работници и фермери. Има ли сред вас и един-единствен болшевик?

Никой не вдигна ръка. Германецът се усмихна.

— Така си и мислех. Вие сте твърде умни за това. Вие разбирате, че болшевизмът не е нищо друго освен най-радикалната форма на неутолимата жажда на евреите да господстват над целия свят.