Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Топлината на всички скупчени тела поддържаше температурата в бараката поносима. Преди да ни натъпчат вътре, бях успял да събера няколко шепи сняг, за да го разтапям в устата си в тъмното. Не бях ял нищо от ловджийската колиба, където двамата с Коля си бяхме разделили една шепа орехови ядки, взети от къщата на момичетата, но цял ден без храна не беше нищо ново за мен. От началото на обсадата всички в Питер бяхме станали специалисти по глада, като всеки си беше разработил различни техники, за да се разсейва от мисълта за храна.

Бях прекарал много гладни нощи в апартамента в „Киров“, като изучавах „Триста шахматни партии“ от Тарраш. „Винаги поставяйте топа зад пешката — учеше той. — Освен когато това е неправилно.“ Тъй като нямах учебник по шах или радио, трябваше да измисля друг начин да занимавам мозъка си по време на дългото очакване на съня. Докато в бараката ставаше все по-тихо, аз все по-осезаемо усещах присъствието на тялото на Вика, притиснато в моето. Когато обръщаше главата си, за да глътне въздух от процепа между дъските, косата й ме докосваше по носа. Миришеше на мокро куче. Аз бях възпитан да бъда придирчив — майка ми не търпеше и една мръсна чиния в умивалника, смачкана кърпа в банята или неоправено легло. Когато бяхме малки и тя ни търкаше във ваната, кожата ми почервеняваше от гъбата в ръцете й. Понякога, когато майка ми беше заета да готви за поредното събиране у дома, ме къпеше баща ми и аз възприемах това като помилване, защото той просто ме заливаше с топла вода, твърде зает да ми разказва някоя приказка. Любимата ми история беше „Сказание за кривогледия левак от Тула и стоманената бълха“, която той ми разказваше по памет отново и отново.

Бях възпитан да държа на чистотата и забелязвах, когато някой не държи на нея — когато близнаците Антоколски имаха черно под ноктите или някой учител се беше покапал със супа по яката. Но миризмата на мокро куче, която се излъчваше от Вика, не ме притесняваше. Разбира се, към този момент всички бяхме потънали в мръсотия — самият аз сигурно вонях на риба, престояла цяла седмица, но това нямаше нищо общо с неприятните миризми. Острият аромат на нейното тяло ме караше да си представям как я облизвам, за да я измия.

— Мислиш ли, че наистина ще ни закарат в Естония? — попитах я аз.

Мисълта за Вика беше начин да не мисля за глада; сега обаче ми трябваше някаква друга мисъл, за да спра да мисля за нея. Позата, в която седях, не беше удобна за такива мисли.

— Не знам.

— Никога не съм ходил в Архангелск. Сигурно е много студено.

Последва мълчание, което ме накара да се замисля за вероятността всъщност да съм много скучен човек. Кой друг освен някой особено скучен човек щеше да каже нещо толкова банално? Ако някое прасе с блестящ ум, дете-чудо от кочината, беше посветило целия си живот на задачата да научи руски език и след като най-сетне го беше научило, беше чуло първо мен, сигурно щеше да се запита защо беше пропиляло най-хубавите си години в учене, когато можеше да се е търкаляло в калта и да се е тъпчело с помия заедно със събратята си.

— Астрономия ли си следвала?

— Да.

— Добре тогава, имам един въпрос. Във Вселената има милиарди звезди, нали така? Навсякъде около нас има звезди. И всички те излъчват светлина, а светлината пътува безкрайно. Тогава защо…

— Небето не е светло през нощта?

— Да! И ти ли си мислила за това?

— Хората много отдавна са мислили за това.

— О — казах аз. — Мислех си, че съм се сетил пръв.

— Не — каза тя и от начина, по който го каза, аз разбрах, че се усмихваше.

— Добре, тогава защо е тъмно през нощта?

— Защото Вселената се разширява.

— Наистина ли?

— Аха.

— Не, имам предвид, ясно, че Вселената се разширява — излъгах аз.

Как така се разширяваше Вселената? Вселената не беше ли всичко, което съществуваше? Как беше възможно всичко, което съществува, да се разширява още повече? Накъде се разширяваше?

— Просто не разбирам как това отговаря на въпроса за светлината на звездите.

— Сложно е — каза тя. — Отвори си устата.

— Какво?

— Шшт. Отвори си устата.

Подчиних се и тя пъхна една коричка ръжен хляб в устата ми.

За разлика от твърдите като камък комати, които раздаваха като дажби в Питер, този наистина имаше вкус на хляб — на кимион, мая и изгоряло мляко.

— Вкусно ли е?

— Да.

Късче по късче, тя ме нахрани с цяла филия от хляба. Когато филията свърши, аз продължих да се облизвам и да чакам още, макар и да знаех, че няма да има повече.