Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Германецът поклати глава, отговори нещо кратко и ни махна да излизаме от бараката. Когато излязохме навън, аз попитах Коля какво му е казал.

— Казах му, че селяните мразят евреите дори повече от тях.

— А той какво каза?

— „Има си правилен начин да се прави това.“ Истински германец.

Коля се опитваше да намести новата си ушанка на голата си глава; беше му малка, но той успя да я издърпа достатъчно надолу, за да я завърже под брадичката си.

— Мислиш ли, че беше умно да се издаваш, че знаеш немски? След онова, което направиха вчера?

— Не. Мисля, че беше рисковано. Но сега поне няма да ни разпитват повече.

Пленниците вече бяха подредени в една колона; присвили очи срещу ярката светлина на сутрешното слънце, един по един пристъпихме към някакъв едър войник, измъчван от махмурлук, който едва си отваряше очите, докато ни подаваше по една кръгла бисквита, твърда и суха като камък.

— Това е добър знак — промърмори Коля, като почукваше с нокът по бисквитата си.

Скоро след това поехме на юг с ротата от планинската пехота, с наведени глави срещу вятъра. Днес вървяхме по пътя, макар че настилката беше скрита под няколко пласта сняг, изровен от следите на тежки машини. На няколко километра от сградата на училището минахме покрай една табела за Мга и аз я посочих на Коля.

— Ха. Кой ден сме днес?

Наложи се да преброя наум дните обратно до събота, за да му отговоря.

— Сряда. Утре трябва да се върнем с яйцата.

— Сряда… Значи не съм срал от тринайсет дни. Тринайсет дни… Какво става с цялата тази храна? Не е като да не съм ял нищо. Супата от Любима, малко салам, онези картофи с масло при момичетата, хляба от порциона… Какво прави там, просто си седи в стомаха ми на някаква шибана буца?

— Искаш да се изсереш, така ли?

Едик, възрастният селянин с брадата, беше чул Коля да се оплаква и се обърна да му даде съвет.

— Трябва да свариш малко кора от зърнастец и да изпиеш водата. Работи безотказно.

— Прекрасно. Виждаш ли зърнастец наоколо?

Едик хвърли поглед към боровите дървета край пътя и поклати глава.

— Не, но ще ти свирна, ако видя.

— Много ти благодаря. А дали ще можеш да ми намериш и вряла вода?

Едик вече се беше обърнал напред и се беше върнал на мястото си в колоната, защото един от войниците беше погледнал към нас.

Веднъж Сталин отишъл на посещение в един кооператив до Москва — започна Коля с гласа, с който разказваше вицове. — Искал да провери как напредват с изпълнението на плана за петилетката. Обърнал се към един селянин и го попитал: „Кажи ми, другарю, как са картофите тази година?“ Селянинът отговорил: „Отлично, другарю Сталин. Ако ги натрупаме на една купчина, ще стигнат чак до Господ на небето.“ „Но Господ не съществува, другарю селянин.“ „Както и картофите, другарю Сталин.“

— Този е стар.

— Вицовете стават стари само когато са добри. Иначе кой щеше да продължава да ги разказва?

— Хора като теб, които нямат чувство за хумор?

— Какво да направя, като не се смееш? Момичетата се смеят, това е важното.

— Мислиш ли, че е била тя? — попитах го аз.

Той ме погледна озадачено, докато не видя, че гледам към Вика — днес тя вървеше отделно от нас, в началото на колоната.

— Естествено, че е била тя.

— Просто… Тя беше притисната до мен през цялата нощ. Когато заспах, главата й беше на рамото ми, а аз спя много леко…

— Това е най-близкото нещо до секс, което ти се е случвало. Видя ли? Слушай ме и ще сполучиш.

— …но тя някак си е успяла да се измъкне, да пропълзи между трийсет селяни в пълен мрак, да пререже гърлото на човека и да се върне? Без да събуди никого?

Коля кимна, без да откъсва поглед от Вика, която продължаваше да върви сама, да оглежда пътя и позициите на германските войници.

— Тя е талантлив убиец.

— Особено за студентка по астрономия.

— Ха. Не вярвай на всичко, което чуваш.

— Мислиш, че лъже?

— Не се съмнявам, че е била студентка. Точно оттам ги набират. Но помисли малко, лъвче — къде се е научила да стреля така, на лекциите по астрономия? Тя е от НКВД. Те имат агенти във всеки партизански отряд.

— Не можеш да си сигурен в това.

Той спря за няколко секунди, за да ритне с единия си ботуш по другия, така че да изчисти снега от подметката си, като ме държеше за рамото, за да пази равновесие.

— Не мога да съм сигурен в нищо. Може би и ти не се казваш Лев. Може би си най-великият любовник в историята на Русия. Но мога да обмисля фактите и да направя обосновано предположение. Партизаните са бойци, които действат на местна почва. Точно затова са толкова ефективни — защото познават терена по-добре, отколкото германците някога ще го опознаят. Имат приятели в района, роднини и други хора, които могат да им дават храна и да ги прибират да пренощуват при тях. А сега ми кажи на какво разстояние сме от Архангелск?