Дэвид Бениофф - Градът на крадците

ПРЕЗ НОЩТА НИ ЗАТВОРИХА в една барака зад училището — бяхме трийсет и пет души, натъпкани на място, в което можеха да спят удобно може би осем. Никой не можеше да легне както трябва. Аз седях свит в ъгъла, между Коля и Вика. Това не беше добре за гърба ми, но беше добре за дишането — процепите между дъските на стената бяха единственото място, през което в бараката влизаше въздух, и когато ме обхващаше твърде силен пристъп на клаустрофобия, можех да обръщам глава и да вдишвам от студения чист въздух навън.

Беше съвсем тъмно. Германските войници бяха заковали вратата на бараката от външната страна; бяха оставили пазачи отвън, които разговаряха помежду си и палеха цигари, но въпреки това пленниците говореха за бягство. Не виждах лицата им, така че все едно слушах някоя от радиопиесите, които обичаше майка ми.

— Казвам ти, можем да строшим стената като орехова черупка. Един от нас да я натисне с рамо, ще пробие от другата страна.

— Мислиш ли? Да не си дърводелец? Защото аз съм. Докато ни вкарваха вътре, успях да разгледам стените. Това е сребърна бреза. Здраво дърво.

— А и какво ще стане с този от нас, който пробие стената? Навън има пазачи с автомати.

— Колко? Двама? Трима? Ако им налетим, ще застрелят няколко от нас, но после ще ги смачкаме.

— Някой вижда ли колко са там навън?

Аз завъртях глава и се взрях през процепа между дъските.

— Виждам само двама. Но може да има още от другата страна.

— Съгласен съм, само да не съм пръв.

— Всички ще излезем заедно.

— Все някой трябва да е пръв, а друг — последен.

— Аз предлагам да чакаме и да правим каквото ни наредят. Войната няма да продължи вечно.

— Кой е това, Едик? Защо не гориш в ада, дърта курва такава? Не видя ли какво стана днес? Още ли вярваш на тези лъжливи свине?

— Ако искаха да ни застрелят, вече щяха да са ни застреляли. Те искаха само учените глави, партийците.

— Ах, ти… ти си голям нещастник, бе! Дано децата ти серат в чорбата!

Коля се наведе през мен, за да може да прошепне на Вика в тъмното, без да го чуят ядосаните селяни.

— Този офицер от Айнзацгрупен… беше точно срещу нас. Нали каза на Марков, че няма да стреляме по редници, защото се пазим за Айнзацгрупен. Какво стана?

Вика не отговори дълго време и аз си помислих, че може да се е ядосала от намека в думите му, но когато все пак проговори, гласът й беше замислен.

— Може би съм се уплашила. А ти?

Коля въздъхна.

— Моментът не ми се стори подходящ. Да застреляме само един човек, а после да ни направят на решето?

— Нямаше смисъл. Но май се забавихме прекалено много. Това може би е била най-добрата ни възможност.

Познавах Вика само от един ден, но тези думи ме изненадаха. Не ми приличаше на човек, който си признава, че изпитва съмнения, а ето че два пъти поред каза „може би“.

— Аз без малко да го направя — каза Коля и ме сръчка в рамото. — Когато започна да те разпитва за семейството ти. Помислих си, че може да те накара да си свалиш гащите, за да ти види парчето. Вече бях хванал пистолета. Но го излъгахме, а? Хареса ли ти какво измислих?

— Добре беше — казах аз. — Много навременно.

— Честно казано, този май искаше да ме изчука. Приличаше ми на такъв.

— Само да ти кажа — прошепна Вика и ме пипна по коляното в тъмното. — Онова, което казах преди за евреите… Всеки, когото нацистите мразят толкова много, е мой приятел.

— Той е само наполовина евреин — обади се Коля.

При това го каза като комплимент.

— По-добрата половина — отговорих аз.

Вика се разсмя. До този момент не знаех, че тя е способна да се смее, и това ми се стори странно, но не защото в нейния смях имаше нещо необичайно. Смееше се като съвсем нормално момиче.

— С какво се занимаваше преди войната? — попитах я аз.

— Бях студентка.

— Аха — каза Коля.

Надявах се, че ще заспи, но той звучеше съвсем буден и готов за дълъг разговор.

— Аз също. Какво следваше? Селско стопанство?

— Защо пък селско стопанство?

— Не си ли от някой кооператив?

— Така ли изглеждам, все едно съм от някой шибан кооператив?

Аз съм от Архангелск.

— А, от Севера. Това обяснява всичко.

Той ме сръга с лакът в ребрата.

— Значи наистина е потомък на викингите. И какво, следваш в тамошния университет, така ли? Какво изучавате — дървесната смола и поведението на бобрите?

— Астрономия.

— Аз съм от литературния факултет. В Ленинградския университет.

В продължение на следващите няколко минути той не спря да бърбори за Шчедрин, Тургенев и техните недостатъци, след което изведнъж заспа, протегнал дългите си крака пред себе си, така че самият аз бях принуден да седя с крака, свити до гърдите. Селяните също започнаха да заспиват един по един, макар че тук-там шепнешком продължаваха да се водят отделни спорове.