Дэвид Бениофф - Градът на крадците

За момент настъпи тишина, после Коля каза:

— Не схващам.

— Мисля, че схващаш. Може би знаете кои от военнопленниците са болшевики или сте чули плановете за движението на Червената армия. Не можете да ни предадете тази информация пред останалите руснаци, така че си уреждате тази среща. Уверявам ви, че подобни неща се случват много често. Вашите сънародници явно нямат търпение да предадат другаря Сталин.

— Ние не сме предатели — каза Коля. — По една случайност това момче е много добър шахматист. Чух, че вие също играете шах. И видях възможност в това.

— Точно на този отговор се надявах — каза Абендрот и се усмихна.

Той пресуши остатъка от чашата си с шнапс и наля остатъка от бутилката в нея, като я вдигна срещу светлината, за да погледне алкохола.

— Боже мой, това е истината. Седем години в дъбова бъчва…

Той отпи нова глътка, но този път малка и търпелива, защото не искаше да стигне твърде бързо до края на последната чаша. След като помълча, за да се наслади на шнапса, той тихо каза няколко думи на немски. Един от войниците насочи своята карабина „МР40“ към нас, докато другият пристъпи напред и се зае да ме претърсва.

Когато бяхме в кошарата, ножът ми се струваше надеждно скрит, но докато стоях там и войникът ме претърсваше, не можех да мисля за нищо друго освен за твърдия кожен калъф, който се забиваше в кожата на крака ми. Той претърси джобовете на старото палто на баща ми, провери под мишниците ми, под колана и надолу по краката. После зарови пръсти в ботушите ми и страхът ми се върна, приел формата на мълния от чист ужас, сякаш искаше да ми се подиграе за безразличието, което бях изпитвал преди пет минути. Опитах се да дишам нормално и да запазя спокойно изражение на лицето си. Войникът опипа пищялите ми, не намери нищо и продължи с Коля.

Чудя се за колко го е пропуснал — колко милиметра е имало между върховете на пръстите му и калъфа на ножа. Беше момче, с една или две години по-голям от мен, а по лицето му имаше цяло съзвездие от малки кафяви бенки. Не се съмнявам, че съучениците му го бяха подигравали заради тях. Беше ги гледал в огледалото, мрачен и засрамен, и се беше чудил дали няма да може да ги свали с бръснача на баща си. Ако предишната нощ беше спал с петнайсет минути повече, ако беше преглътнал още една лъжица супа за вечеря, може би щеше да има достатъчно енергия, за да си свърши работата както трябва и да намери ножа. Но той не успя и неговата небрежност промени всичко — и за двама ни.

Когато свърши с претърсването на Коля, той пристъпи към Вика. Другият пехотинец се пошегува с него и се разсмя на собственото си остроумие. Може би искаше да подразни момчето, така че да плесне Вика по задника или да я щипне по гърдите, но тя го гледаше със студените си немигащи очи и той изглеждаше притеснен, докато я претърсваше — далеч не толкова обстойно, колкото беше претърсил Коля и мен самия. Осъзнах, че момчето сигурно беше девствено; беше също толкова притеснено от близостта на женското тяло, колкото бях и аз.

След като боязливо я потупа по краката, той се изправи, кимна на Абендрот и отстъпи назад. Щурмбанфюрерът го погледна за момент и устните му се извиха в лека усмивка.

— Мисля, че го е страх от теб — каза той на Вика.

Той почака няколко секунди, за да види дали тя ще му отговори, и когато тя не го направи, отново насочи вниманието си към Коля.

— Ти си войник — не мога да те освободя, защото ще се върнеш в Червената армия и ако убиеш някой германец, родителите му ще обвиняват мен.

Той погледна към мен.

— А ти си евреин; съвестта ми не ми позволява да те освободя.

Но ако спечелиш играта, ще пусна момичето. Това е най-доброто предложение, което мога да ви направя.

— Давате ли ми дума, че ще я пуснете? — попитах го аз.

Абендрот потърка сребристата четина на брадичката си с кокалчетата на пръстите. На безименния му пръст проблясна венчална халка, уловила светлината на крушката над главата му.

— Значи харесваш момичето. Интересно. А ти, червенокосо момиченце, харесваш ли евреина? Няма значение, няма значение, да не бъдем вулгарни. И така… ти не си в положение, от което можеш да поставяш условия, но да — имаш думата ми. Още от Лайпциг не мога да си намеря достоен партньор за игра. Тази страна има най-добрите шахматисти в света, а все още не съм видял и един от тях.

— Може би сте ги застреляли всичките, преди да стигнат до дъската — обади се Коля.

Аз затаих дъх, защото бях почти сигурен, че това е било прекалено, но Абендрот кимна.