Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— Добре, трябва да се намираш в стая с една врата.

Тя освети с фенерчето.

— Да.

— Провери дали няма някой отвън до вратата и ако няма, излез. Там, в края на коридора, ще видиш друга врата. Мини през нея.

Сърцето й започна да бие силно. Тя отвори вратата и надникна. Каменният коридор отвън се осветяваше от слаба крушка и освен леко бръмчене, не се чуваше нищо. Погледна в другата посока. Нагоре водеше тясно стълбище.

— Чисто е — прошепна тя.

— Добре, давай.

Тя събу мокрите си гуменки, така че да не оставя влажни следи, след което се насочи с леки стъпки по коридора.

— О! Проблем.

Въпреки съскането на статичното електричество, успя да долови тревогата в гласа на Чейс:

— Какво?

— Вратите са две. През коя да мина?

— На плана е показана само една, сигурно после са избили втора. Но едната трябва да е към генератора. Провери.

Оказа се, че и на двете врати има знак за високо напрежение. Нина се стегна вътрешно и опита по-близката. Слава богу, не беше помещение, пълно с техници или охранителен пункт. Всъщност, приличаше повече на компютърна зала в университет. Рафтът с апаратура й заприлича на компютърен сървър — може би Хаджар поддържаше собствена обезопасена интернет връзка. Безброй черни кутии бяха свързани към него, сякаш беше персонален компютър, а на един голям монитор се въртеше скрийнсейвър.

Стаята беше малка, компютърът — на една ръка разстояние от вратата; тя премести мишката. Мониторът светна с различни прозорци. Повечето от тях бяха неразбираеми данни за статус, но очите й мигновено бяха привлечени към един от тях. Беше разделен на две, всяка част, както изглежда, показваше видеоконферентен разговор.

Не разпозна намръщения мъж върху единия от тях, но другият…

Хаджар.

— Нина? — просъска Чейс. — Какво става?

— Това е компютърна зала…

— Тогава забрави! Иди в другата, бързо!

Оказа се, че точно това е мястото, което търси. Двойка големи генератори заемаха по-голямата част от пространството. На стената близо до тях се виждаха цяла редица бушони и прекъсвачи.

— Втори проблем — произнесе тя тихо. — Всички надписи са на арабски!

— Виждам, освен това, че Юри е при теб — каза Куобрас.

— Джовани! — отчаяно произнесе Волгин и залитна. Пазачът му вдигна оръжието си, готов отново да го удари, но Хаджар завъртя глава. — Умолявам те! Сгреших, знам. Толкова съжалявам!

Куобрас поклати глава.

— Юри… аз ти вярвах. Вярвах ти, а ти ме предаде… както и цялото Братство. И за какво? За пари? — Той отново поклати глава. — Братството се грижи за нуждите на всекиго, знаеш го. Но ти си искал повече! Това е мисленето на онези, с които се борим!

— Моля те, Джовани! — изхленчи Волгин. — Няма никога…

— Юри. — Тази единствена дума накара руснака да млъкне мигновено. — Хаджар, нямам нужда от него, сигурен съм, че и на теб не ти трябва. Ще ти платя пет милиона долара да го убиеш, още сега.

— Пет милиона долара! — зяпна иранецът.

Куобрас кимна.

— Джовани! — изкрещя Волгин. — Недей, моля те!

Хаджар остана да седи неподвижно още известно време, очевидно мислеше… после отвори тясно чекмедже в бюрото си, извади сребърен револвер и стреля.

Чейс се върна на линията.

— Така, взех плана на електрическата инсталация. Там би трябвало да има три високи панела с редица прекъсвачи.

Нина погледна.

— Да!

— Средният панел. Изключи третия, четвъртия и шестия прекъсвач.

Всеки от тях изщрака, когато Нина ги завъртя.

— Добре, а сега какво?

— Това е. Справи се. Намери къде да се скриеш и ще те открием след пет минути. — Радиостанцията изпука в ушите й, след което всичко утихна.

— Чакай. Еди… Еди!

Кари гледаше невярващо тялото на Волгин. Дори пазачите изглеждаха шокирани от внезапността на убийството.

— Мили боже!

От екрана Куобрас реагира на гласа й с изненада.

— Хаджар! Кой още е с теб?

Иранецът се отдалечи от кървящото тяло и се обърна към монитора.

— Един твой… конкурент, бих казал. Кари Фрост.

Куобрас бе смаян.

— Кари Фрост! Да я видя!

Чейс и Кастил бързо изкачиха стръмнината над реката. Чейс изпробва оградата, като хвърли срещу нея една метална ножица. Никакви искри. Никакво късо съединение.

— Хайде! — нареди той. Кастил бързо преряза телената ограда в долната й част, а Чейс я повдигна. Двамата минаха от другата страна и погледнаха към крепостта. Каменният склон водеше нагоре към лъкатушещ път, стигащ до главния вход на сградата. Пазачи не се виждаха, но от онова, което бе казала Шейла, би трябвало да са някъде наблизо.