Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

В този момент дочу стрелба. Чейс и Кастил бяха влезли.

До слуха й достигнаха бягащи стъпки — идваха към нея: сигурно някой беше тръгнал към помещението с генератора, за да възстанови електричеството. Тя се плъзна през тясната врата. Краткият поглед, който хвърли, преди да затвори след себе си и да потопи стаята в пълен мрак, й подсказа, че това е библиотека: целите стени бяха в рафтове, отрупани със справочници и исторически томове. Хаджар очевидно обичаше да е добре информиран по отношение на артефактите, които продава.

С треперещи ръце Нина извади оръжието от кобура, насочвайки го към вратата и отстъпи. Стъпките се приближиха.

Ако вратата се отвореше в този миг, щеше ли да има волята да натисне спусъка?

Не й се наложи да разбере. Стъпките заглъхнаха по стъпалата към сутерена.

С въздишка на облекчение тя отново светна фенерчето. Библиотеката беше може би доста добро място да се скрие. Бе малко вероятно приближените на Хаджар да изпитат необходимостта да проверяват исторически справочници точно по време на криза. Само трябваше да изчака Чейс отново да се свърже с нея…

Внезапно Нина замръзна объркана. Стаята изглеждаше много по-светла, сякаш фенерчето й по магически начин беше удвоило силата си.

Изпълнена с ужас, тя се обърна.

На три стъпки от нея стоеше Хаджар, току-що излязъл от помещение, скрито зад подвижен шкаф за книги, а през врата му висеше голям фенер. Той изглеждаше почти толкова изненадан, колкото и тя — макар и не чак дотам, че да забрави да насочи страховитото си оръжие към нея.

— Д-р Уайлд. — Той плъзна поглед отгоре до долу по тялото й, преди да вдигне прикрепеното за дясната му китка острие към гърлото й. — Радвам се да ви видя отново.

Дворът представляваше дълъг правоъгълник, главният вход се намираше в центъра на южната стена. От двете страни се издигаха големи мраморни поставки с декоративни растения, по три във всяка редица. Чейс и Кастил се прикриха зад една от тях, докато се ориентират.

— Сигурно тази врата води към килиите надолу — предположи Чейс, сочейки напред.

— Тя може да не е там — отвърна Кастил. — Може би ще е по-добре да се разделим и един от нас да провери горните етажи.

— Ами помощниците му?

— Все пак той е криминален престъпник, а не военачалник! Макар да има частна армия.

Вратата, която Чейс бе посочил, се отвори рязко и в двора излязоха петима въоръжени мъже.

— От друга страна… — Чейс направи гримаса и откри огън със своя „Узи“. Кастил се прикри зад растенията и се прицели. Двама от хората на Хаджар паднаха и кръвта им оплиска стените зад тях. Останалите трима се разцепиха — двама се втурнаха през двора, за да се прикрият зад диагонално намиращите се кашпи с растения, а третият се скри зад една точно срещу тях.

Чейс се огледа. Освен главния вход, най-близкият изход от двора беше серия от сводести френски прозорци в западната стена, но за да ги достигнат, трябваше да изминат почти четирийсет стъпки — и то без прикритие.

— Мамка му! Ако ни задържат тук достатъчно дълго, онези от долната порта ще ни притиснат отзад!

— А какво… — започна Кастил, но точно в този момент цветята над него изригнаха в буря от венчелистчета. — Excuse-moi! — извика той. — Какво ще кажеш за онези прозорци?

Чейс проследи погледа му — на десетина крачки в южната стена имаше два прозореца на височината на гърдите. Но всеки от тях беше широк не повече от две стъпки.

— Прекалено са малки, не мислиш ли? — Той преброи изстрелите от иранците, схващайки схемата. Единият се появява, изстрелва три куршума, изтегля се, докато другият повтаря процедурата…

Той спря за секунда, след което се показа извън прикритието си. Като по знак един от мъжете изскочи и се прицели в тях — колкото да се люшне назад и да изчезне извън полезрението им, когато един куршум от оръжието на Кастил експлодира в лицето му.

— Един по-малко. Ако успеем да ликвидираме и другия, ще можем да се прикриваме един друг, за да стигнем до онези врати.

Разлетяха се още невинни цветя. Кастил махна с ръка, когато по лицето му се посипаха нежни листенца с деликатен аромат, примесен с парливата миризма на барут.

— Добре поне, че нямат гранати.

— Да, и лошо за нас, че и ние нямаме! Можехме… — Чейс спря, когато чу предупредителен изстрел. — Мамка му, ти направо предизвика съдбата! Гранати!

Двамата мъже стреляха срещу прозорците, докато тичаха към тях. Зад гърба им една граната описа дъга от другия край на двора и се приземи с глухо тупване в пръстта сред цветята.