Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— Ето. Пенсионният ти фонд се увеличи със седем милиона долара.

— Удържаш си трийсет процента? — попита Чейс. — Мамка му! И продължаваш да твърдиш, че не си крадец?

Хаджар се намръщи, но не му каза нищо, вместо това се обърна пак към Кари.

— Остана само още едно нещо, госпожице Фрост…

— Знам — каза тя с намек за нетърпение, преди да върне отново вниманието си към телефона. — Готови за последна проверка за сигурност. — Тя хвърли към Нина разбиращ поглед, преди да заговори: — В храма поставили златни статуи: богът бил представен прав да кара колесница с шест крилати коня и темето му достигало до тавана.

Нина мигновено схвана, че това е пасаж от „Критий“, но не можеше да разбере защо Кари го цитира. Може би беше нещо като парола — но не бяха ли отпечатъкът от палеца й, както и всичките останали кодове, които бе дала, достатъчни, за да потвърдят нейната идентичност?

Каквато и да беше причината, това свърши работа.

— Благодаря — кимна норвежката, преди да затвори телефонната си антена. — Тя улови объркания поглед на Нина. — А това е система за гласово записване и анализ на стреса — обясни тя. — Последна предохранителна мярка. Ако гласът ми покаже, че съм стресирана, това ще означава, че съм под принуда и трансферът ще бъде отменен.

— Но всичко се оказа наред — ухили се Хаджар. — Благодаря, госпожице Фрост. — За един кратък миг очите му се присвиха срещу тавана. — Бизнесът ни приключи успешно. — Той се обърна да излезе…

Ръката на Чейс се стрелна и той насочи пистолета си в главата на Хаджар.

— Не мърдай!

Арабинът замръзна, а бодигардовете му се спряха, когато Кастил прицели оръжието си в тях.

— Какво е това? — просъска той.

— Господин Чейс? — попита Кари разтревожено.

— Къде е бръмбарът? — настоя Чейс. — Това беше парола, някой подслушва разговора ни.

— Аз не…

— Кажете къде е бръмбарът или ще ви убия.

Хаджар отново погледна нагоре, като дишаше тежко.

— На онази греда.

Чейс кимна към Кастил, който се качи на масата и протегна ръка към гредата. След малко скочи, държеше в ръка малка черна кутийка. Предавател.

Нина ги гледаше объркано.

— Какво става?

— Нагласено е — каза Чейс. — Искаше да изчака трансфера на парите и да си върне обратно предмета. Така или иначе, разбра, че е автентичен. — Той се обърна към иранеца с насочено в лицето му оръжие. — Колко души сте довели тук?

— Единственият човек навън е пилотът ми.

Яркочервената точка на лазера кацна върху гърдите на Чейс, последвана миг по-късно от други два лъча, които се промъкваха през мътния прозорец. Отвън достигна звук на тичащи стъпки.

Изражението на Хаджар стана подигравателно.

— Но приятелят ми Махджад от иранската армия е довел със себе си двайсет войника.

Нина подскочи при рязкото отваряне на вратата. Влязоха четирима униформени, с насочени пушки.

— Мътните да ви вземат, извратеняци такива! — изсъска Чейс.

След като конфискуваха принадлежностите им, войниците ги изкараха навън под дулата на пушките — местно изработени копия на немските „Хеклер & Кох“ G3. Хаджар ги последва с куфарчето, където се съхраняваше артефактът, със злорада усмивка на мазното лице.

Хафез беше коленичил с ръце зад тила до Ленд Роувъра, всички врати на който зееха отворени. Двама войници го пазеха. Други пък бяха обкръжили сградата. Чейс мигновено осъзна какво се е случило: войниците се бяха скрили на стръмния склон зад къщата и бяха използвали въжета, за да се спуснат по-бързо.

Той видя, че някои от иранците носеха руски снайпери „Драгунов“, снабдени с телескопични лазерни мерници. Това обясняваше защо Хафез не ги е предупредил. Да си прикован под тънкия като конец лъч на лазера и едновременно с това да си наясно, че един високоскоростен куршум може да експлодира срещу блестящото червено петно мигновено, можеше да накара всекиго да се държи много, много неподвижно.

— Съжалявам, Еди — каза Хафез. — Прекалено много бяха… — Един от пазачите му го сръга.

— Мисля, че ние всички прецакахме нещата този път — изпъшка Чейс в безсилен гняв. Вероятността Хаджар да си осигури военно подкрепление дори не му бе хрумнала. Продажността на дилъра се простираше много по-надалеч, отколкото си беше представял.

В този момент той забеляза в далечината кафяв камион, който трополеше по мръсния път. Може би беше паркиран някъде, където да не се вижда, и сега се приближаваше да прибере войниците след завършването на мисията.