Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— Вземете въжетата — нареди той. — Искам трима да се спуснат долу и да го намерят. Ако е умрял, да занесат тялото му до гарата. Ако е жив… — По лицето му се изписа смесица от гняв и садистична радост — да го оставят на релсите.

— Сър! — отдадоха чест войниците, готови да се спуснат по склона.

Махджад се върна при Хаджар. Избягалият руснак беше заловен отново и сега стоеше при останалите пленници.

— Това е единствено заради теб! — сопна се Махджад, забивайки пръст в лицето на Хаджар. — Не ми каза, че е обучен убиец!

— И аз не знаех! — озъби му се Хаджар. — Мислех, че е просто бивш военен, когото онази кучка е наела за бодигард. — Той посочи към Кари, която отвърна на погледа му с хладна надменност.

— Имам вече четирима мъртви и още трима ранени! Как ще обяснявам на началството къде съм ги извел и какво са правили? Как? Имаш ли представа какво рискувам!

Хаджар облиза нервно устните си, облян в студена пот.

— Може би… някакъв вид обезщетение за семействата им? И за техния командващ офицер?

— Ще ти кажа какво трябва да е обезщетението, Фейлак — изръмжа Махджад. Той направи пауза за момент. Безпокойството на другия иранец растеше. — Трябва да е едно много голямо обезщетение.

— Ще го уредя веднага, щом се прибера вкъщи — каза с облекчение Хаджар.

Махджад го изгледа студено:

— Добре ще е да го направиш.

— Имаш думата ми. А сега — каза той, като хвърли поглед на Кари, — се налага да тръгвам. Има нещо спешно, което трябва да свърша; освен това е добре да не ни виждат заедно на сцената на този… неприятен инцидент.

Махджад кимна неохотно и войниците му отведоха Нина, Кастил и Хафез, докато останалите бяха качени на Джет Рейнджъра. Волгин, прекалено уплашен, за да протестира, седна в средата на задната седалка, с по един от бодигардовете на Хаджар от двете му страни, докато Кари бе заставена да седне в скута му. С ръце, закопчани на гърба, нямаше големи шансове да се съпротивлява, докато я стягаха здраво около кръста с предпазния колан.

Хаджар се намести на седалката за втория пилот.

— И, госпожице Фрост — каза той, като се обърна и хвана брадичката й с една ръка, — не е нужно да гледате така. Няма да ви наранят — прекалено сте ценна за нас. Стига, разбира се, баща ви да ни сътрудничи.

Кари се дръпна от ръката му.

— Направихте най-голямата грешка в живота си, Хаджар.

Той й се усмихна похотливо.

— Хайде, хайде. Няма защо да го правите неприятно. Просто се отпуснете и се наслаждавайте на пътуването. А ако искате да помогнете на Волгин да се отпусне… — и той погледна побелялото лице на руснака зад нея, — ще трябва малко да се поразмърдате. Сигурен съм, че той ще го оцени. Последното удоволствие на осъдения, нали така? — Усмивката му стана студена. — Само не го правете прекалено рязко. Току-виж бодигардовете ми помислили, че се опитвате да избягате, и взели, че ви гръмнали! — Един от мъжете забоде дулото на оръжието си в нея, за да подчертае думите на шефа си.

— Ще го имам предвид — презрително произнесе тя.

— Хубаво! — Хаджар се обърна към пилота: — Да тръгваме.

Нина гледаше шокирана и невярваща как хеликоптерът се отлепя от земята и се отдалечава. От нюйоркски учен до ирански пленник в рамките на два дни — какво, по дяволите, беше станало с живота ѝ?!

Сега я държаха за заложник, а колкото до Чейс…

Тя не успя да разбере много от онова, което си говореха войниците, но от бавните им крачки можеше да се направи изводът, че го смятат за мъртъв.

До къщата спря голям военен камион. Когато войниците избутаха нея и спътниците й навън, тя трябваше да се бори, а не да вика.

Чейс си пое последна дълбока глътка въздух и се стегна.

Току-що беше успял да се преобърне, когато падна върху оголената скала и се хвана за нея. Увиснал като марионетка, отне му почти минута да издърпа другата си ръка, за да заеме сигурна позиция.

Не че това помогна.

Висеше точно над железопътната линия. Върховете на пръстите му бяха на осемнайсет стъпки над релсите и дори за трениран човек нямаше да е лесно да скочи, а не съществуваше нищо, което да омекоти падането. Единственият по-гаден начин да се приземи бе да го направи върху легло от шипове.

Но не виждаше изход. Виковете и предупредителното трополене на камъните, които се търкаляха надолу по склона, му подсказаха, че може да се окаже, че си има компания.

Затова той се концентрира — и скочи!

Макар да бе готов за удара, като сви колене и се търкулна, болката прониза краката му, сякаш бяха ударени от желязна пръчка. Падна тежко и изпъшка в агония, когато твърдият метал на релсите се заби в гръдния му кош. Въпреки непоносимата болка се насили да запълзи по линията.