Стив Бери - Наследството на тамплиерите

Новият магистър щеше да реши какво да прави с тях.

Този път Марк не стоеше сред офицерите на ордена. Бе заел мястото си на обикновен брат сред тържествено смълчаните редици. Не бе избран за член на конклава, затова наблюдаваше заедно с останалите как дванайсетимата се захващат със задачата си.

— Няма съмнение как трябва да постъпим — заяви един от членовете на конклава. — Бившият сенешал трябва да бъде наш магистър. Нека бъде така.

Залата утихна.

Марк искаше да възрази, но уставът забраняваше, а той бе нарушил достатъчно от повелите му, че да му стигне за цял живот.

— Съгласен съм — каза друг член на конклава.

Останалите десетима също кимнаха.

— Значи така ще бъде — обяви онзи, който бе издигнал кандидатурата му. — Той бе наш сенешал, а сега ще бъде наш магистър.

Залата избухна в аплодисментите на четиристотин братя, изразяващи одобрението си. Започнаха да напяват.

Beauseant.

Вече не беше Марк Нел. Беше магистърът.

Всички очи се обърнаха към него. Отдели се от редиците на братята и се изправи в кръга. Пред него стояха мъже, на които отдавна се възхищаваше. Включил се бе в ордена, за да постигне онова, за което бе мечтал баща му, и да избяга от майка си. Останал бе, защото бе обикнал ордена и магистъра си.

В съзнанието му нахлуха думите на Йоан:

В началото бе Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе. В света беше, и светът чрез Него стана, но светът не Го позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, на вярващите в Неговото име, — даде възможност да станат чеда Божии.

Симон Петър го бе познал и го бе приел, както и всички след Симон, и тяхната тъмнина се бе превърнала в светлина. Може би благодарение на прозрението на Симон сега всички те бяха деца на Бога.

Той изчака залата да утихне.

— Мислех, че може би е време да напусна това място — започна той тихо. — Последните няколко дни ми наложиха трудни решения. Смятах, че животът ми като ваш брат е приключил. Убих един от нас и дълбоко съжалявам. Но нямах избор. Убих и магистъра, но не се разкайвам. — Гласът му се извиси. — Той постави под съмнение всичко, в което вярваме. Алчността и безразсъдството му щяха да доведат до гибелта ни. Интересуваше се единствено от своите нужди, своите желания, а не от нашите. — Усети как го изпълва невероятна сила, а в ума му зазвучаха думите на учителя му. Помни всичко, на което съм те учил. — Като ваш водач ще начертая нов път. Ще излезем от сянката, но не за да отмъщаваме или да търсим справедливост, а за да си възвърнем мястото в този свят като Бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон. Това сме ние. И това ще бъдем. Предстоят ни велики дела. Бедните и потъпканите се нуждаят от защита. Ние можем да бъдем техният спасител.

Сети се за думите на Симон. Всички ние носим Божия образ, всички сме достойни за любов, всички можем да израснем в Божия дух. Бе първият магистър от седемстотин години, който щеше да се ръководи от тези думи. И възнамеряваше да ги следва.

— А сега, добри ми братя, време е да се сбогуваме с брат Джефри, чиято саможертва направи възможен този ден.

Малоун бе впечатлен от абатството. Заедно със Стефани, Хенрик и Касиопея ги бяха приели и развели навсякъде. Те бяха първите външни хора, на които се оказваше подобна чест. Капеланът, в ролята на техен екскурзовод, им бе показал всяко кътче и търпеливо бе обяснил историята му. След това ги бе оставил с думите, че конклавът започва. Преди няколко минути се бе завърнал при тях и ги бе придружил до параклиса. Искаха да почетат Джефри, а присъствието им бе възможно благодарение на важната роля, която бяха изиграли в намирането на Великата тайна.

Седяха на първата редица скамейки, точно пред олтара. Параклисът бе великолепен. В него от векове се събираха тамплиерите. И Малоун съвсем осезаемо усещаше присъствието им. До него седеше Стефани, после Хенрик и Касиопея. Чу как Стефани ахва, когато песнопенията спряха и иззад олтара се появи Марк. Докато останалите братя носеха червеникавокафяви одежди, а главите им бяха покрити, той беше в бялата мантия на магистър. Малоун се пресегна и стисна треперещата й ръка. Тя му се усмихна.

Марк се приближи до обикновения ковчег на Джефри.

— Този брат даде живота си за нас. Спази обета си. Затова ще му окажем честта да бъде погребан в Залата на предците. Преди него там са полагани само магистри. А сега към тях ще се присъедини и този герой.