Стив Бери - Наследството на тамплиерите

Спря погледа си върху Дьо Рокфор.

— Ти ли уби баща ми?

Малоун видя Стефани да се втурва към стълбите.

— Къде отиваш?

— Той може да ме ненавижда, но все пак ми е син.

Естествено бе да иска да бъде при него. Малоун не можеше да я пусне сама.

— Идвам с теб.

— Предпочитам да се оправя сама.

— Въобще не ме интересува какво предпочиташ. Идвам.

— Аз също — намеси се Касиопея.

Хенрик я сграбчи за ръката.

— Не. Остави ги. Трябва сами да разрешат това.

— Да разрешат какво? — настоя Касиопея.

Капеланът направи крачка напред.

— Сенешалът и магистърът трябва да се изправят един срещу друг. Майка му неслучайно бе въвлечена. Нека отиде. Нейната съдба е при тях.

Стефани изчезна надолу по стълбата и Малоун я видя да отскача на една страна, за да избегне ямата. Последва я с лампа в едната ръка и пистолет в другата.

— Накъде? — прошепна Стефани.

Той й направи знак да мълчи. После чу гласовете. Долитаха от лявата му страна, откъм залата, която бяха открили с Касиопея.

— Натам — беззвучно раздвижи устни той.

Знаеше, че по пътя няма капани чак до входа на залата, но напредваха сантиметър по сантиметър. Когато стигнеха скелета и издълбаните в стената думи, трябваше да са особено предпазливи. Гласовете се чуваха по-ясно.

— Попитах дали ти си убил баща ми — повтори Марк.

— Баща ти бе слаба душа.

— Това не е отговор.

— Бях при него в нощта, в която сложи край на живота си. Последвах го до моста. Поговорихме. Беше обезсърчен. Ядосан. Успял бе да разгадае криптограмата, онази в дневника му, но тя не му донесла никаква информация. Просто му липсваше нужната сила, за да продължи.

— Въобще не познаваш баща ми.

— Напротив. От години го наблюдавах. Скачаше от задача на задача, без да довърши нито една, което му носеше проблеми както в работата, така и в личния живот.

— Очевидно е открил достатъчно, за да ни доведе дотук.

— Не. Тези открития принадлежат другиму.

— И ти не се опита да му попречиш да се обеси?

Дьо Рокфор вдигна рамене.

— Защо да го правя? Беше твърдо решен да умре, а и не виждах никаква полза да го спирам.

— Значи ти си тръгна и го остави да умре?

— Просто не се намесих в нещо, което не ме засяга.

— Подлец. — Марк направи крачка напред. Дьо Рокфор вдигна пистолета. Марк все още стискаше книгата от костницата. — Давай. Застреляй ме.

Дьо Рокфор запази хладнокръвие.

— Ти уби свой брат. Знаеш какво е наказанието.

— Той умря заради теб. Ти го изпрати.

— Хайде пак. За теб важат едни правила, а за нас останалите — други. Нали ти натисна спусъка.

— При самозащита.

— Остави книгата!

— И какво ще направиш с нея?

— Каквото са направили и магистрите в Началото. Ще я използвам срещу Рим. Винаги съм се чудел как влиянието на ордена толкова бързо е нараснало. Неведнъж сме успявали да се противопоставим на опитите на Църквата да ни слее с рицарите хоспиталиери. И всичко е било заради тази книга и тези кости. Рим не можел да рискува те да станат публично достояние. Представи си как са се почувствали папите, когато научили, че физическото възкресение на Христос е само мит. Естествено, не можели да бъдат сигурни. Текстът на Симон можел да се окаже точно толкова измислен, колкото и евангелията. Но все пак думите притежават сила, а и трудно можели да пренебрегнат костите. Нали самите те били заобиколени от реликви. Всяка църква съхранявала реликви от светии. Хората били толкова лековерни. А това била най-великата реликва. Магистрите използвали знанието си като оръжие и заплахата им подействала.

— А днес?

— Днес е точно обратното. Повечето хора не вярват в нищо. Съвременният човек си задава твърде много въпроси, а евангелията предлагат твърде малко отговори. Но тази книга е съвсем различно нещо. Ще обясни всичко.

— Значи ще действаш като един съвременен Филип Четвърти?

Дьо Рокфор се изплю на земята.

— Ето това мисля за него. Искал е знанието, за да може да контролира Църквата. Наследниците му също. Но си е платил за алчността. И той, и цялото му семейство.

— Нима вярваш, че би могъл да контролираш каквото и да било?

— Нямам никакво желание да контролирам. Но искам да видя физиономиите на всичките онези надути прелати, докато обясняват колко недостоверно е посланието на Симон Петър. Все пак неговите кости лежат в сърцето на Ватикана. Построили са катедрала около гроба му и са кръстили базиликата на негово име. Той е първият им светия, първият папа. Как ще обяснят, че думите му се разминават с истината? Ти не би ли искал да ги чуеш?