Стив Бери: Наследството на тамплиерите

— Кой може да твърди със сигурност, че думите са негови?

— А кой може да твърди, че думите на Матей, Марк, Лука и Йоан са техни?

— Да се промени всичко из основи не е добра идея.

— И ти си слаб като баща си. Нямаш сърце за битка. Ти би го заровил, нали? И не би казал на никого. Би оставил ордена да изгние в забрава, омърсен от клеветите на един алчен крал. Страхливците като теб са причината да се намираме в това положение. С магистъра чудесно си подхождахте. И той беше страхливец.

Марк бе чул достатъчно. Без предупреждение вдигна лампата в лявата си ръка, накланяйки яркия сноп лъчи, и за миг заслепи Дьо Рокфор. Магистърът примижа и когато вдигна ръка към очите си, другата, с която държеше пистолета, неволно се отпусна.

Марк изрита пистолета, после хукна навън. На три метра от себе си видя друга светлина. Зърна Малоун и майка си. Зад него се появи Дьо Рокфор.

— Спри.

Той се подчини. Дьо Рокфор се приближи. Марк видя как майка му вдига пистолета си.

— Залегни, Марк — изкрещя тя.

Той остана изправен. Дьо Рокфор бе точно зад него, опрял дуло в тила му.

— Свалете оръжието — нареди й Дьо Рокфор.

Малоун показа своя пистолет.

— Не можеш да застреляш и двама ни.

— Но мога да застрелям него.

Малоун съзнаваше, че няма голям избор. Не можеше да стреля в Дьо Рокфор, без да уцели Марк. Но защо Марк не бе залегнал?

— Свали пистолета — прошепна Малоун на Стефани.

— Не.

— Аз бих го послушал — обади се Дьо Рокфор.

— И бездруго ще го застреля. — Стефани не помръдна.

— Възможно е — отговори Малоун. — Но нека не го предизвикваме.

Вярно бе, че веднъж бе загубила сина си заради недоразумения. Явно не смяташе да позволи отново да й го отнемат. Той се вгледа в изражението на Марк. Нито сянка от страх. Насочи лъча на фенерчето си към книгата в ръката му.

— Затова ли беше всичко?

— Великата тайна, заедно с огромно богатство и документи — кимна Марк.

— Струваше ли си?

— Не аз ще преценявам.

— Струваше си — твърдо заяви Дьо Рокфор.

— И сега какво? — попита Малоун. — Няма как да се измъкнеш. Хората ти са ликвидирани.

— Ти ли го направи?

— Отчасти да. Но капеланът на ордена ви е тук с отряд рицари. Май е имало бунт.

— Ще видим — заяви Дьо Рокфор. — Ще го кажа само още веднъж, мисис Нел. Свалете оръжието си. Както мистър Малоун правилно отбеляза, какво ще загубя, ако застрелям сина ви?

Малоун продължаваше да обмисля положението, умът му прехвърляше вариантите. И тогава, в мътната светлина от лампата на Марк, той съзря решението. Видя леката вдлъбнатина в пода. Почти незабележима, ако не знаеш какво да търсиш. Поредният капан, който обхващаше цялата ширина на коридора и се простираше чак до Марк. Погледна към него и долови в очите му, че знае за капана. Вече знаеше защо Марк бе останал прав. Бе искал Дьо Рокфор да се втурне след него.

Бе време да се сложи край на всичко. И то тук и сега. Протегна се и измъкна пистолета от ръката на Стефани.

— Какво правиш? — възмути се тя.

С гръб към Дьо Рокфор, Малоун прошепна „пода“ с едва забележимо помръдване на устни и усети, че Стефани е разбрала какво й казва.

— Разумен ход — отбеляза Дьо Рокфор.

Стефани мълчеше. Бе схванала положението. Думите на Малоун, предназначени за Марк, бяха привидно отправени към Дьо Рокфор.

— Е, добре. Ти си на ход.

Марк чудесно съзнаваше това. Магистърът бе писал на майка му, че синът й не притежава решителността да довършва битките си. Да ги започне бе лесно, да продължи — още по-лесно, но довършването се бе оказало изключително трудно. Но вече не беше така. Магистърът бе създал сценария и актьорите го бяха изпълнили. Време бе за последното действие. Раймон дьо Рокфор бе опасен. Двама братя бяха загинали заради него и никой не можеше да каже къде ще свърши всичко. Един от двамата трябваше да си отиде. Марк знаеше, че само на крачка пред него в пода има дълбок отвор и се надяваше дъното му да е осеяно с бронзови копия. Сляп за всичко наоколо, Дьо Рокфор нямаше представа за тази опасност. Точно по този начин би ръководил и ордена. Саможертвата на хиляди братя в продължение на седемстотин години щеше да отиде на вятъра заради неговата арогантност.

Посланието на Симон най-после бе осигурило историческо потвърждение на собствения му религиозен скептицизъм. Библейските противоречия и неубедителните им обяснения винаги бяха смущавали Марк. Опасяваше се, че религията е просто инструмент, използван от хора, за да манипулират други хора. Потребността на човешкия ум от отговор, дори на въпроси, на които бе невъзможно да се отговори, бе позволила на невероятното да се превърне в божия истина. Хората някак черпеха утеха от вярата, че смъртта не е краят. Че има и друго. Исус уж доказваше това чрез собственото си физическо възкресение и предлагаше същото спасение на всички, повярвали в него.