Стив Бери - Наследството на тамплиерите

Но след смъртта нямаше живот. Поне не в буквалния смисъл.

Споменът на другите за теб се превръща в твой вечен живот. Като запазил живи делата и думите на човека Исус, Симон Петър осъзнал, че вярванията на мъртвия му приятел възкръсват в него самия. А проповядването на това послание и следването на стъпките му се превърнали в негов път към спасението. Не бива да съдим другите, а само себе си. Животът не е безкраен. За всеки е отредено определено време. После, както сочеха костите в костницата, се връщаме в пръстта.

Можеше само да се надява, че неговият живот бе имал някакъв смисъл и че другите щяха да го запомнят с него. Пое си дълбоко дъх. След това подхвърли книгата към Малоун, който я улови.

— Защо го направи? — попита Дьо Рокфор.

Марк усети, че Малоун се досеща какво смята да направи. Майка му също осъзна. Прочете го в очите й, които се наляха със сълзи. Искаше да й каже, че съжалява, че е сгрешил, че не е трябвало да я съди. Тя сякаш долови мислите му и направи крачка напред. Малоун препречи пътя й с ръка.

— Дръпни се, Малоун — нареди му тя.

Марк използва този миг, за да се промъкне напред и да опипа докъде стига подът.

— Върви — нареди Дьо Рокфор. — Вземи обратно книгата.

— Разбира се.

Марк направи нова крачка. Все още стъпваше по твърда земя. Но вместо да тръгне към Малоун, както бе заповядал Дьо Рокфор, той се наведе рязко, за да избегне дулото, опряно в главата му, и заби лакът в ребрата на Дьо Рокфор. После го сграбчи и успя да се извърти така, че да залитнат към капана, който нямаше да издържи тежестта им. Чу как майка му пищи, после пистолетът на Дьо Рокфор изгърмя. Не можа да прецени накъде бе полетял куршумът. Двамата се сгромолясаха върху фалшивия под и полетяха в дупката. Марк дръпна ръце от тялото на Дьо Рокфор и копията се нанизаха с пълна сила в гръбнака на врага му. От устата му бликна кръв.

— Още в деня, в който повдигна възражението срещу магистъра, ти казах, че ще съжаляваш за стореното — прошепна Марк. — Мандатът ти свърши.

Дьо Рокфор се опита да проговори, но дъхът го напусна заедно с бликащата кръв. Тялото му се отпусна.

— Добре ли си? — попита отгоре Малоун.

Марк се надигна. Когато се размърда, тялото на Дьо Рокфор легна още по-плътно върху копията. Отгоре се посипа пясък и чакъл. Марк се измъкна от дупката и изтри мръсотията от себе си.

— Току-що убих човек.

— Той щеше да убие теб — отбеляза Стефани.

— Това не е достатъчно извинение, но само с него разполагам.

Лицето на майка му бе обляно със сълзи.

— Мислех, че пак ще те загубя.

— Надявах се да избягна копията, но не знаех доколко мога да разчитам на Дьо Рокфор.

— Трябваше да го убиеш — каза Малоун. — Никога нямаше да се спре.

— Ами куршумът? — попита Марк.

— Изсвири покрай мен — отговори Малоун. После посочи книгата. — Това ли търсеше?

Марк кимна.

— Има и още.

— Преди малко те попитах струваше ли си.

Марк посочи към дъното на коридора.

— Елате да погледнем, и сам ще ми кажеш.

Абатство „Де Фонтен“, сряда, 28 юни, 12:40 ч.

Марк огледа кръглата зала. Братята отново бяха облекли церемониалните одежди и се бяха събрали, за да изберат магистър. Дьо Рокфор бе мъртъв. Бяха го положили в Залата на предците предишната вечер. По време на погребението капеланът бе отправил възражение Дьо Рокфор да бъде достоен за памет и всички единодушно го бяха подкрепили. Докато слушаше речта на свещеника, Марк изведнъж прозря, че всичко, случило се през последните няколко дни, е трябвало да се случи. За съжаление бе убил двама мъже. Бе поискал прошка от Бог за първия, но след смъртта на Дьо Рокфор бе изпитал единствено облекчение.

Сега капеланът отново говореше, този път пред конклава.

— Братя, съдбата се намеси, но не така, както очакваше нашият последен магистър. Неговият път бе погрешен. Възвърнахме си Великата тайна благодарение на сенешала. Той бе избран от нашия предишен магистър да довърши търсенето. Той се изправи пред врага си, поставяйки нашето благо над своето, и успя там, където векове наред магистрите ни са се проваляли.

Марк видя как стотици глави кимат в съгласие. Никога до този момент не бе успявал да въздейства така на хората. Водил бе самотно съществуване, а проучванията с баща му, които впоследствие продължи сам, бяха единственото му приключение, поне допреди няколко дни.

Великата тайна бе извадена изпод земята предишната сутрин и донесена в абатството. Двамата с Малоун собственоръчно бяха извадили костницата и посланието.