Скотт Мариани - Изгубената реликва

Или може би не? Така или иначе, трябваше да разбере.

— Добре. Засега нека си остане Борг — добави тя тихо и успокояващо. — Кажи ми каквото знаеш.

Онзи въздъхна.

— По-добре да се срещнем.

— Добре. Къде?

— Трябва да дойдеш сама.

— Добре, Борг. Кажи ми къде и кога. Ще дойда. Сама. Обещавам.

Още колебание. Буитони продължаваше да крачи напред-назад и да дърпа цигарата, както умиращ смуче кислород.

— Добре, слушай — каза Борг. Гласът му заглъхна, като че ли закри устата си с длан, за да не го чуват. — По дяволите! Някой идва…

Чу се някакъв шум, после линията замря. Дарси впери очи в апарата.

Отвън Буитони хвърли фаса и радиостанцията му изпращя. Дарси видя как очите му се разширяват. Изтича до колата и тя свали стъклото.

— Какво има, Паоло?

— Помниш ли Де Крешенцо, собственика на галерията? Жена му се е обадила в полицията и е казала, че тази сутрин я е посетил някакъв господин.

— Какво? Не ми казвай, че е бил Хоуп!

Буитони кимна.

— И й е направил кафе, както изглежда.

Дарси се стъписа от дързостта на този човек.

— Трябва да отидем при нея веднага. Ти карай.

Премести се на другата седалка, а Буитони облекчено седна зад волана.

— Кой се обади? — попита той, когато запали мотора.

— Беше грешка — отвърна Дарси.

Трябваха им още четирийсет и пет минути, докато си пробият път през града до къщата на Де Крешенцо. Графинята не бързаше да им отвори, а когато го направи, Дарси усети миризма на алкохол и вдигна многозначително вежди. Буитони сви рамене и й даде знак да го остави да говори.

С несигурни крачки Орнела де Крешенцо ги заведе в обширна дневна и ги покани да седнат на големи кресла. Буитони я накара да разкаже какво се бе случило сутринта.

— Каза ми, че името му било Рупърт — започна тя. — Чак по-късно, когато го видях по телевизията… — Прехапа устни. — Толкова се изплаших! Като си помисля, че съм била насаме с този жесток убиец! Това е домът ми! Ами ако беше решил да убие и мен?

— Бил е тук към десет, десет и половина, нали? Защо ни се обадихте чак следобед?

— Почивах си — оправда се тя.

Дарси погледна наполовина празната бутилка и единствената чаша на шкафа до едната стена. Почивала си е.

— Какво искаше той? — продължи Буитони.

— Да говори с мъжа ми. Пиетро обаче замина за Испания рано тази сутрин.

— Испания?

— Близо до Мадрид. При някакъв човек, който се занимава с изкуство.

Буитони и Дарси се спогледаха.

— Възможно ли е Хоуп да го е последвал там? — попита Буитони.

Дарси извади телефона си и бързо извика на екрана онлайн калкулатор за разстояния. Разстоянието от Рим до Мадрид беше хиляда триста и шейсет километра. При добра скорост чесната щеше да стигне до Мадрид за по-малко от деветдесет минути.

— Определено, много искаше да говори с него — добави Орнела и изведнъж на лицето й се изписа ужас. — Боже мой! Да не би да е искал да…

— Много е важно да разберем точно къде е отишъл съпругът ви — каза й Буитони мрачно. — Имаме работа с много опасен престъпник.

Орнела закри устата си с длан и се напрегна, за да си спомни.

— Той назова името на онзи човек… Започва със „С“. — Очите й за миг просветнаха. — Сангио?… Не, не беше така. Сег… Сеговия.

— Сеговия?

— Да, сигурна съм, че беше Сеговия.

— Известният испански китарист — отбеляза Дарси. — Къде смяташе съпругът ви да се срещне с него? В концертната зала на мъртъвците?

— Опитвам се! — каза Орнела с раздразнение. — Не си спомням. По дяволите! Трябва да пийна нещо.

Стана и тръгна към бутилката на шкафа. Дарси я изпревари и грабна бутилката, преди Орнела да се добере до нея.

— За кои се мислите? Не можете да ми… — сопна се графинята.

Дарси не й обърна внимание и се обърна към Буитони.

— Обясни й, че ако не си спомни, ще го изтълкуваме като прикриване на улики, и може да отиде в затвора — каза тя на английски.

— Не мога да й кажа такова нещо — възрази той.

— Тогава ще я задържа и ще я наливам с кафе, докато не изплюе проклетото име. Да видим дали ще открием мъжа й. Междувременно с теб заминаваме за Мадрид. Свържи се по радиостанцията и им кажи да подготвят самолета.

Саламанка, Испания

След дългото пътуване на запад под палещото слънце часовникът на таблото на мазератито показваше 22:31 ч. и здрачът премина в мрак, когато Бен най-накрая наближи целта си.

Саламанка, на северозапад от Мадрид, недалеч от португалската граница, на северното плато на Испания. Бен не беше идвал в този исторически град, но с Брук бяха мечтали да го разгледат заедно. Да се разхождат, да обикалят църквите и музеите, да се отбиват в малките ресторантчета по задните улички, които туристите рядко посещават. Бен беше чел някъде, че наричат Саламанка Златния град заради великолепните му златисти сгради. Някога бил обсаден от картагенската армия под командата на Ханибал, а столетия по-късно за него се сражавали маври и християни.