Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Ще ми кажеш ли защо е всичко това? — попита Буитони.

— Да кажем, че е експеримент — отвърна Дарси и профуча покрай някакво беемве.

Когато влезе в града, тя почти не намали скоростта. Пребледнелият Буитони седеше вдървено и отчаяно стискаше дръжката на вратата си.

— Трима седят в бара — проговори той накрая. — Единият разказва виц за карабинерите. Вторият умира от смях, а третият не реагира. Първият го пита: „Какво има?“. Онзи казва: „Аз съм от карабинерите“. Първият го успокоява: „А… не се тревожи. Ще ти обясня вица по-късно“.

Дарси се засмя и профуча през кръстовище, без да намалява скоростта под деветдесет километра в час сред вой от клаксони. Мушна се между две коли в пролука, два сантиметра по-широка от колата, мина на по-ниска предавка и настъпи педала до пода.

— Значи можеш да оцениш хумора — каза Буитони.

— Смея се на теб, Паоло. Бял си като платно. Буквално зъбите ти тракат. Мислех си, че италианците обичат високите скорости.

— Обичат и да пристигат невредими — поклати глава той. — Защо не ми дадеш да карам аз?

— И наричаш себе си „горещ мъж“?

Буитони промърмори нещо на италиански и Дарси се засмя.

— Само ми казвай накъде да карам, става ли?

Когато най-накрая колата спря пред къщата на Тасони, Буитони беше плувнал в пот. Дарси изключи двигателя и погледна часовника си. Показваше 5:56 ч. следобед. Тя въздъхна шумно.

— Какво?

— Мислиш ли, че е могъл да дойде до тук по-бързо?

Той я изгледа.

— Сега ти ли разказваш вицове?

— Може би курсовете по скоростно шофиране, през които минах, са били напразни. Може би онзи шофьор на такси, който е докарал Бен Хоуп от летището до тук, е бил напълно побъркан. Или Бен Хоуп е открил тайната на телепортирането. Знам, че е разполагал само с времето между пет и осемнайсет и пет и петдесет и седем, за да стигне до тук и да застреля Тасони. На мен ми трябваха четирийсет и пет минути и двайсет и две секунди, за да измина същото разстояние.

— Може би шофьорът е знаел по-кратък маршрут?

— Нали ми каза, че познаваш града?

— Познавам го — кимна Буитони. — Значи може би сме сгрешили с часа на смъртта. Часовникът на Тасони може да не е бил верен.

— Тези часовници не грешат, Паоло. Иначе НАСА нямаше да ги използва.

— Излиза, че Хоуп не е бил сам.

— Да, но изглежда, има запис как самият той излиза от тук.

— Който не сме видели — отбеляза той.

— Който не сме видели — повтори Дарси.

Буитони се канеше да отговори, но се отказа и се отпусна на седалката.

— Нищо не разбирам.

— И аз. Но не казвай на никого за това, Паоло. Това е заповед.

В този момент телефонът в джоба й зазвъня. Отново личният.

— Ще изпуша една цигара — каза Буитони и излезе от колата.

Дарси натисна бутона. Отново дишане.

— Откъде взе този номер? — попита тя ядосано.

Тишина. Чуваше само бързото нервно свистене на нечии дробове.

— Добре. Продължавай да играеш игричките си, обаче чуй: ако ми позвъниш пак, ще намеря начин да те открия и ще те сритам толкова здраво, че топките ти ще изскочат през носа! Бъди сигурен. Разбра ли ме?

Канеше се да прекъсне линията, когато онзи проговори:

— Недей… не затваряй. Моля те. Изслушай ме.

Младежки глас. Мъж на не повече от трийсет. Явно образован. Това не беше обикновен телефонен перверзник. Леко заваленият му говор й подсказа, че са му били нужни поне две питиета, за да събере кураж да й се обади, но въпреки това не беше в състояние да прикрие нервността си.

— Има нещо, което трябва да знаеш — каза той и млъкна. — Слушаш ли ме?

Дарси видя Буитони, който пушеше нервно и крачеше пред портала на Тасони. На улицата отпред все още бяха паркирани няколко полицейски коли.

— Слушам — каза тя на тайнствения си събеседник. — Но това няма да продължи дълго.

— Казвам се Борг.

— Борг — повтори тя подозрително.

Чу го как преглъща.

— Слушай… За бога, не знам откъде да започна… Операция „Йерихон“ не е онова, което си мислиш.

Дарси се намръщи. Операция „Йерихон“. Ако този тип знаеше за нея, значи съвсем определено не беше перверзник.

В ума й звъннаха тревожни звънчета. Трябваше да се дръпне. Веднага. Да докладва на Апълуд. Да направи каквото трябва, преди да отвори гнездото на осите и те да я нажилят до смърт.

Но това беше по-силно от нея. Искаше да знае повече.

— Не обичам анонимните гадости. Трябва да ми кажеш кой си наистина или ще затворя.

Последва дълга, напрегната пауза. Дарси долови колебанието му. Мислеше. Претегляше плюсовете и минусите. Знаеше, че трябва да спечели доверието й, но от колебанието му лъхаше страх. За него беше далеч по-опасно, отколкото за нея.