— Естествено — каза той и се обърна към Де Крешенцо, — по-голямата част от колекцията ми се съхранява в трезор в сутерена. Донесох тази графика тук, за да я видите.
Бръкна в сейфа с две ръце и извади правоъгълен предмет, увит в бял плат. Занесе го на бюрото и го остави внимателно, като че ли всеки момент можеше да се разпадне. Когато най-накрая свали плата, Де Крешенцо изпъшка.
— Може ли да я взема? — попита той.
— Внимателно, моля — каза Сегура с усмивка.
Графът пое картината. Стоеше с гръб към вратата, така че Бен я видя. Изглеждаше същата като графиката от изложбата — коленичил мъж, който се моли на Бог с такава страст, сякаш животът му зависи от това.
Откраднатата графика.
Бен се вгледа в нея. Какво ставаше тук?
Де Крешенцо се олюля от изненада и не можеше да откъсне очи от графиката.
— Сега разбирате защо ви поканих да дойдете тук — каза Сегура и взе лулата си. — Нямаше как да го опиша по телефона. Това, приятелю, е истинският „Покаялият се грешник“. Доказано автентичен.
Той запали лулата със запалка, която извади от джоба си, и изпусна кълбо дим.
Бен беше толкова изненадан, че едва не се разкашля. Откраднатата картина е фалшификат?
— Откъде… как мога да съм сигурен, че… — Де Крешенцо не успя да довърши.
— … че тази е истинската? — Сегура се усмихна. — Аз съм внимателен. По-внимателен от вас, приятелю.
После испанецът се впусна в техническо обяснение за оловно датиране, рентгенова дифракция, инфрачервен анализ, дендрохронология и тестване със стабилни изотопи. Бен не разбра нито дума от всичко това, но Пиетро де Крешенцо изглеждаше убеден от тези аргументи.
— И притежавате тази графика от…
— Седемнайсет години — довърши Сегура и кимна. — Като частния колекционер, от когото я купих, и аз предпочитам да избягвам публичността. Поради същата причина често отказвам да предоставям картини от колекцията си за изложби. — Усмихна се мрачно и добави: — Както знаете, това може да се окаже много рисковано.
Графът остави графиката на бюрото и се отпусна на близкия стол. Сегура го наблюдаваше внимателно, а Бен следеше изражението на испанеца. Сегура не беше глупав. Опитваше се да огледа нещата от всички страни. Взираше се в Де Крешенцо и се опитваше да долови и най-малкия признак за неискреност или измама. Дали Крешенцо не бе наел дискретен фалшификатор, който да направи копие на графиката, бе уредил да я „откраднат“, така че да не възникнат подозрения и да получи застраховката, а после, когато някой се появеше с оригинала, се преструваше на невинен.
Реакцията на италианеца обаче разсея всякакви подозрения. Никой не би могъл да играе роля чак толкова добре. Де Крешенцо изведнъж се състари и изглеждаше на двеста години. За миг Бен имаше чувството, както и Сегура, че графът ще припадне.
— Нещо за пиене? — предложи Сегура и кимна към гарафата на шкафа.
Де Крешенцо попи челото си с кърпа, опита да се усмихне и поклати глава.
— Не, благодаря. Ще се оправя.
— Сигурен съм, че това е сериозен шок — продължи съчувствено Сегура. — Макар че, трябва да призная, изненадан съм, че не сте направили същите експертизи, за да се убедите в автентичността на графиката.
Де Крешенцо подпря глава на дланите си.
— Реших, че… — Гласът му секна.
Сегура се засмя.
— И аз съм допускал подобни грешки в миналото и съм плащал за тях. Може да се случи на всеки.
Де Крешенцо обаче не слушаше. Започна да трепери, като че ли едва сега си даваше сметка за станалото.
— Ако знаех… ако си бях направил труда да проверя, вместо да допусна емоциите да ме заслепят, цялата тази трагедия можеше и да не се случи. За всичко съм виновен аз.
Сегура го гледаше.
— Не носите вина за стореното от онези зверове.
Де Крешенцо поклати глава.
— Не, не… Не разбирате. Целта на крадците беше именно графиката на Гоя.
— Защо? Би трябвало да знаят колко малка е стойността й в сравнение с…
— Не знам защо — прекъсна го графът. — Знам само, че ако не бях решил да я включа в изложбата, нямаше да загинат невинни хора. — Замисли се за момент, после се намръщи. — Историята се повтаря — засмя се той горчиво. — Първия път престъпниците си тръгнаха с празни ръце. Сега си тръгнаха с фалшификат.
Бен се зачуди какво имаше предвид графът.
Сегура сви рамене. Той също не разбираше.
— Пиетро, имате вид на човек, който се нуждае от питие. Не мога дори да си представя какво сте преживели. — Стисна мундщука на лулата си със зъби, отиде до шкафа и взе гарафата и една чаша. — Ето. Малко коняк ще отпусне нервите ви.
Читать дальше