Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Разбира се. Държа на думата си. Не съм онзи, за когото ме вземаш.

— Защо уби Тасони? — Въпросът изскочи от устата на графа, сякаш беше на езика му през цялото време.

— Наистина ли мислиш, че съм аз?

— Казаха го по телевизията.

— Мислех те за по-умен, Пиетро.

В този момент нещо зад прозореца на колата привлече вниманието на Бен. Той погледна натам и видя мигащата светлина, увиснала високо над покривите. Свали стъклото няколко сантиметра и почувства горещия лепкав нощен въздух върху лицето си. Чу чаткането на хеликоптерни витла над Саламанка и воя на полицейските сирени. Извади от джоба си ключовете за мазератито. Беше време да изчезва от тук.

За минути тъмната тиха улица пред дома на Хуан Каликсто Сегура се изпълни с шум и суматоха, след като отпред спря цяла флотилия полицейски коли, от които изскочиха въоръжени полицаи. Сегура стоеше на пътната врата по копринен домашен халат със стъписано изражение на лицето, когато осем полицаи нахлуха и хукнаха нагоре по стълбата с извадени пистолети. След миг долетя съобщение по радиостанциите, че мястото е чисто.

На два километра от там във въздуха патрулираше хеликоптер на Групата за специални операции — испанската специална тактическа полицейска част. Летеше ниско и осветяваше улиците с мощния си прожектор, когато изведнъж екипажът видя сребристо мазерати гран туризмо, което се движеше към изхода от града. Хеликоптерът настигна колата, завъртя се на сто и осемдесет градуса и се спусна надолу, за да й препречи пътя. От машината се спуснаха въжета и шестима тежковъоръжени мъже в черни гащеризони с каски и очила за нощно виждане се спуснаха на шосето.

Колата спря по средата на пътя, те я заобиколиха и насочиха автоматите си към фигурата зад стъклото. Мъжете бяха инструктирани за обекта на търсенето. Не бяха готови да поемат никакви рискове. Командирът на групата изрева с цяло гърло „Обектът засечен!“ в микрофона на ревера си, за да надвика шума от хеликоптера. Другите закрещяха към колата: „Излез веднага! С ръце на тила! Движи се бавно или ще стреляме!“.

Вратата на мазератито се отвори и под ослепителната светлина на прожектора слезе изплашеният шофьор и падна на колене на асфалта. Червените точки на лазерните мерници затанцуваха по гърдите му като ято светулки. Ченгетата приближиха предпазливо. Мъжът обаче не приличаше на страховития противник, когото очакваха да видят. Нямаше нищо общо с него. Този беше доста по-възрастен, слаб и висок. Шефът кимна на хората си да го задържат въпреки всичко.

— Не съм направил нищо! — извика Пиетро де Крешенцо на италиански, когато го бутнаха да легне по очи и закопчаха китките му на гърба. — Той ми каза да закарам колата на жена ми у дома… — Възраженията му се загубиха в шума. Брониран полицейски ван спря до него и го вкараха отзад.

След три минути бърз спринт по тиха странична уличка между високи сгради Бен закрачи покрай паркираните коли и потърси подходяща за себе си. Не му харесваше да краде коли, но когато видя ръждясалото рено 5 край бордюра, си помисли, че собственикът вероятно би му благодарил, задето го е отървал от него. Нямаше аларма, нито имобилайзер. Кражбата бе извършена по класическия начин. Стъклото на дясната врата се спусна само след няколко удара. После Бен отключи вратата отвътре, качи се и се зае с кабелите за запалването. След малко двигателят забръмча.

Бен потегли и продължи спокойно по безлюдните нощни улици. Не бързо, но не и бавно, без да привлича вниманието, без да нарушава правилата за движение. През старческото пърпорене на двигателя на колата той чуваше ритмичното чаткане на полицейския хеликоптер и воя на полицейските сирени — като че ли всички патрулни автомобили се бяха отправили към къщата на Сегура.

Бен спря на червен светофар на голямо Т-образно кръстовище и даде десен мигач, следвайки стрелките, сочещи изхода от града. Улицата отпред беше безлюдна. След няколко секунди светлините се смениха и той потегли.

Страхотен удар изтръгна волана от ръцете му и го отхвърли настрани. Колата се завъртя, качи се на бордюра и се блъсна в стена.

Няколко секунди Бен беше зашеметен. Виждаше разфокусирано, ушите му пищяха. Минаха секунди, преди да си даде сметка, че ослепителната светлина, която виждаше през напуканото предно стъкло, е здравият фар на колата, която беше профучала през кръстовището и го беше блъснала. Беше останала на няколко метра от него на уличното платно, със силно смачкан десен фар и счупено странично огледало, което висеше като наполовина отрязано ухо.