Скотт Мариани - Изгубената реликва

Маршъл спря пред вратата на Брук, прокашля се и почука силно два пъти. Под костюма на „Версаче“ сърцето му се разтуптя. Премигна изненадано, защото отвори млад азиатец.

— Здрасти — промърмори Маршъл.

— Здравей. Ти си Маршъл, нали?

— Какво?

— Познаваме се. Срещнахме се на партито на Брук преди няколко месеца, помниш ли? Ти си съпругът на Фийби.

— А ти си Амал. Сега си спомням.

Амал се усмихна, но изглеждаше малко нервен.

— Слушай, ако търсиш Брук, не е тук.

— Ооо — измънка Маршъл и се вгледа в него.

— Замина за няколко дни. Поливам й цветята. — Вдигна лейката, за да покаже.

Аха , каза си Маршъл. Младежът определено се държеше, сякаш криеше нещо. Зачуди се защо ли.

— За Франция ли замина пак?

— Не — отговори Амал. — Искам да кажа, обърках се… да, за Франция.

Всеки ден в офиса Маршъл се сблъскваше с доста по-големи лъжци от Амал и годините практика го бяха научили да ги хваща безпогрешно. Беше известен — и се страхуваха от него — заради ума му, който складираше информация като банков трезор и беше способен да извади и най-малката подробност, която би могла да му свърши някаква работа, дори години по-късно.

Усмихна се сърдечно.

— Жалко, че Брук не е тук. Както и да е. Ей, ти по какво работиш напоследък? Нали спомена, че пишеш пиеса?

Амал го изгледа изненадано за миг, после изведнъж омекна.

— Да, така е.

Суета. Най-лесният за експлоатиране порок под слънцето.

— Всъщност онзи ден си мислех точно за теб — продължи Маршъл.

— Така ли?

— Абсолютно. Един от клиентите ми се кани да купи голям театър. Този мъж не си знае парите. Сега не мога да говоря много за това, защото още не е сключил сделката, но си мисля, че ще му се наложи да търси талантливи драматурзи. Ще прави страхотни продукции с висок бюджет. Мисля си, че твоите пиеси могат да му допаднат. Ако искаш, мога да му спомена за теб. Не е за изпускане като възможност.

— Страхотно! Благодаря, Маршъл!

Маршъл пусна най-щедрата си усмивка. След като събеседникът омекне, идва време да наложиш предимството си.

— Слушай, тук съм, защото Брук трябваше да ми даде една книга. Минах наблизо и си помислих да се отбия да я взема. Знам къде е. На библиотеката до бюрото й. Пусни ме да я взема, какво ще кажеш?

Амал вече се усмихваше широко, забравил всяка предпазливост.

— Разбира се. Няма проблем.

След секунди Маршъл се устреми към кабинета на Брук, а Амал продължи да полива цветята, без да му пречи. Маршъл беше експерт в тези неща и знаеше точно къде да потърси онова, което го интересуваше. Един бърз поглед към бюрото не му подсказа къде може да е заминала, така че включи компютъра.

— Франция, друг път — промърмори той, когато огледа имейлите й и намери потвърждението за полета.

Беше в Португалия. И той знаеше точно къде в Португалия. Спомни си кошмарната седмица през миналия май, която той и Фийби прекараха в порутената селска къща на Брук. Най-лошата ваканция в живота му. Нямаше басейн, нямаше нищо, дори и сигнал за мобилен телефон, за да се свързва със света. На Фийби й беше харесало, а той се чудеше как да си тръгне по-рано. Поради някаква причина Брук смяташе, че онова място е рай. Не се съмняваше, че е отишла там.

Маршъл бързо изключи компютъра, грабна някаква книга от библиотеката, за да не се усъмни Амал, и излезе.

Рим

— Къде отиваме? — попита Буитони, когато Дарси го поведе към служебния паркинг. Стискаше ключовете на една от необозначените полицейски коли, „Алфа Ромео GT“.

— На летището — отговори тя и погледна часовника си. Беше 2:37 ч. следобед.

Буитони я изгледа учудено.

— Защото Бен Хоуп се е обадил от там на съдружника си някъде около час преди стрелбата срещу Тасони — обясни тя. — Въпросът е какво е правил там.

Буитони се замисли.

— Може би е трябвало да се срещне с някого? Може би оръжието е било скрито в сейф за багаж там?

— Хоуп се е обадил от чакалнята за заминаващи пътници. Чакал е да се качи на самолет.

— Сигурна ли си?

— Проверих. Полетът е в шестнайсет часа и три минути, за „Хийтроу“. Излитането е било забавено с близо час. Хоуп е в списъка на пътниците. Бизнес класа. Искаш ли да знаеш номера на мястото му?

Буитони доби озадачен вид.

— Искал е да лети за Лондон?

— Така изглежда.

— Но не се е качил на самолета.

— Явно не.

— А защо? — попита Буитони. — Дали просто не е искал да ни заблуди?

— Мислиш, че е толкова глупав? Никой не може да влезе и излезе от летище, без да го заснемат на десетки камери. Затова искам да отида там. Записите от камерите могат да ни насочат към някаква следа. — Дарси му подхвърли ключовете от колата и Буитони ги улови във въздуха. — Ти карай — каза му тя.