Скотт Мариани - Изгубената реликва

Дарси бе по-силно впечатлена от факта, че куршумът бе стигнал чак до тук. Човек като Бен Хоуп не би използвал такъв тип оръжие. Инстинктивната й представа за него говореше друго. Голямото, шумно, пробиващо всичко ръчно оръдие магнум .357 по-скоро би могло да се види в ръцете на нагъл главорез като Томас Гремаж. Оръжие за лоши момчета, както си го представят негодниците, които имитират слабите телевизионни екшъни, държат пистолета косо и крещят: „Върви на майната си, задник“, преди да надупчат жертвата с безброй излишни изстрели. Човек, преминал през мелницата на специалните части, не би възприел такъв стил. Тези мъже бяха научили сериозни уроци — от учебното стрелбище до джунглите на Борнео и бойните полета на Ирак и Афганистан — и едва ли можеха да ги забравят лесно. Дарси беше готова да се обзаложи, че Бен Хоуп инстинктивно би избрал, както миеше зъбите си или връзваше обувките си, заглушен 9-милиметров автоматичен инфразвуков пистолет. Дискретно и елегантно. Без излишен шум, без риска да се изправи срещу трима само с шест патрона в барабана.

И все пак, мислеше си тя, и най-опитният може да излезе от релси. От друга страна обаче, онзи, който й се изплъзна предната нощ, нямаше вид на безумец.

Телефонът в джоба й иззвъня. Носеше два — служебен и личен, който използваше рядко. Сега звънеше личният й телефон. Зачуди се кой ли може да й се обажда.

— Дарси Кейн.

Мълчание.

— Кой е?

Мълчание. Чуваше се само тежко дишане.

— Тогава върви по дяволите! — извика тя и прекъсна връзката.

Провери от кой номер е обаждането. Беше скрит. Все още се мръщеше, когато се появи Буитони.

— Видях достатъчно — каза му тя. — Заведи ме в управлението.

След час седяха в кабинета на Роберто Ларио в управлението на карабинерите. Не й беше до обяд. Кафето от кафенето в сградата беше много силно и й се отрази добре.

Както можеше да се очаква, записите от камерите в дома на Тасони все още не се бяха появили. Нито пък имаше следа от Бен Хоуп. Сякаш се беше изпарил.

Дарси сериозно мислеше да запрати чашата с кафето към стената, когато в стаята влезе Ларио — объркан и изнервен. Хвърли на бюрото пред нея някаква папка.

— Рано тази сутрин агенти на Интерпол са посетили фирмата на Бен Хоуп в Нормандия — обяви той. — Тук са показанията на колегата му Джеф Декър.

Докато Ларио се стовари върху стола, разтрие очи и оправи вратовръзката си, Дарси се бе запознала с показанията. Естествено, пълно отричане на всякаква възможност Хоуп да е замесен. Тя се завъртя със стола си назад, грабна лаптоп с безжична връзка и написа служебния адрес на Бен Хоуп. Разгледа сайта, докато откри името Джеф Декър, чукна върху него и се вгледа в снимката на тъмнокосия мъж, която се появи на монитора. Военното досие на Декър беше защипано за листа с показанията му, който й даде Ларио. Беше две години по-млад от Хоуп. Кралските военноморски сили, после специалните части към флота. След това известно време работа като частен консултант и сега работеше с Хоуп във Франция.

Дарси обърна въртящия се стол към Ларио.

— Говорил си с Бен Хоуп преди убийството на Тасони — отбеляза тя.

— Тук, в този кабинет — кимна Ларио.

— Що за човек е той? Как ти се видя?

Ларио сви рамене.

— Нормален. Спокоен. Интелигентен. Способен.

— Били сте тук лице в лице и не си забелязал нищо необикновено?

Ларио разпери ръце.

— Какво мога да кажа? Седеше ето тук. Беше разумен. Съвършено нормален предвид преживяното малко преди това. Каза ми, че е тук по работа…

— Попита ли го по каква работа? — прекъсна го Дарси.

— Не ми се стори съществено. Във всеки случай следващия следобед трябваше да лети за Лондон.

— И ти му повярва?

— А защо не?

— Провери ли?

— Нямаше причина да го правя. Тогава той не беше заподозрян. Медиите го наричаха герой. Нямах причина да подозирам, че той представлява заплаха за Тасони или за някой друг.

Дарси вдигна ръка и го прекъсна.

— Значи просто го пусна да излезе от тук и толкова? Доста безотговорно от твоя страна, не мислиш ли?

Лицето на Ларио се зачерви, очите му изпъкнаха.

— На колко години си? — попита той и гласът му прозвуча твърдо и предизвикателно.

— Ако изобщо ти влиза в работата, на трийсет и пет.

— Аз съм полицай, откакто ти си била малко момиченце. Няма да търпя някаква си госпожичка да се държи така с мен!

Дарси му се усмихна хладно.

— Да кажем, че изпитвам дълбоко уважение към големия ти опит и интуиция. Тогава… Обясни ми, Роберто. Защо Бен Хоуп е убил Тасони?