Скотт Мариани - Изгубената реликва

Бен мина през портала, преди вратите да се затворят, и отиде до къщата. Входната врата не беше заключена. Фоайето беше хладно и бяло, с фрески по стените и изискани бели статуи на голи тела. Той влезе в обширна дневна и видя блондинка с тънка рокля, която седеше на канапе и подпираше главата си с ръце. На малката масичка пред нея имаше скъпа запалка, монтирана в къс от оникс, а до нея — бутилка водка и празна кристална чаша. Нивото на водката в бутилката и състоянието на жената говореха, че предната вечер бе поела сериозно количество.

Бен се приближи на два метра от нея, когато тя най-накрая регистрира присъствието му и примижа. Изглеждаше на четирийсет и пет, но ако пиеше водка редовно, би могла да е поне с осем години по-млада. Косата й беше сплескана отдясно, където беше лежала на възглавницата, гримът й беше размазан. Изглежда, не се смущаваше, че презрамката на роклята й се е смъкнала от рамото и виси надолу.

Бен свали очилата си.

— Познавам ли те? — попита тя завалено на италиански.

Очевидно е била твърде заета, за да следи новините по телевизията , помисли си Бен.

— Аз съм приятел на съпруга ти.

— Няма го.

— Знам. Видях го да потегля. Защо толкова бързаше?

Жената направи презрителен жест и презрамката падна още малко.

— Ти как мислиш? — промърмори. — Глупакът се интересува само от едно. От изкуство.

Бен седна до нея. Лъхна го на „Шанел №7“ и на алкохол. Тя го изгледа особено. Очите й все още блестяха от водката.

— Кой каза, че си? Нали не идваш заради онова, което се случи?

— Приятел — отговори Бен. — Името ми е Шанън. Рупърт Шанън. — Той извади пакет „Голоаз“ и го поднесе към нея. — Цигара?

Тя кимна и измъкна една с дългите си червени нокти.

Той й поднесе огънче със запалката от оникс и сам запали.

— Орнела де Крешенцо — представи се тя сред облак дим и му подаде ръка.

Задържа ръката му няколко секунди по-дълго, но това може би се дължеше на притъпените й от махмурлука сетива.

— Пиетро ми е разказвал много за теб — добави Бен. — Имам чувството, че се познаваме отдавна.

Тя едва не прихна.

— Шегуваш се, нали?

— Каза ли къде отива? — попита Бен. — Много е важно да говоря с него.

Орнела направи неразбираем жест.

— Някакъв тип му се обадил късно снощи. Търговец на изкуство или нещо подобно. Забравих му името. Все ми е едно. Тази сутрин се разбърза. Взе си нещата, каза ми, че трябвало да зареже всичко и да замине за Испания, някъде близо до Мадрид. Разбира се, изключено бе да лети. Искаше да вземе колата ми, защото е по-бърза от неговата. Казах му: „Ако докоснеш колата ми, чака те развод“.

Засмя се отнесено.

— Мадрид е далече.

— Значи няма да се налага да го виждам ден-два. Оставил ме е на спокойствие да правя каквото си искам.

— Например да пиеш до смърт.

Тя изсумтя и пак дръпна от цигарата.

— Звучи ми добре.

— Опитите може да ти струват скъпо — отбеляза Бен.

Орнела се намести до него и той усети водката в дъха й.

— Рупърт Шанън… Прекрасно име.

Беше го заел от най-едрия и тъп бивш войник, когото познаваше, племенник на бригаден генерал, който по чудо се беше задържал цели три години при десантчиците, а по-късно някак си беше станал симпатичен на Брук.

— Много мило, че го казваш, Орнела.

Тя повдигна едната си вежда и се премести по-близо.

— Няма ли да останеш малко при мен, Рупърт? — измърка тя.

— Мисля, че имаш нужда от кафе — усмихна се Бен.

В просторната кухня той намери модерна машина за еспресо, която сякаш никога не бе използвана. Бен я включи и направи две силни кафета, сложи ги на поднос и ги занесе в стаята, където графиня Орнела де Крешенцо се излежаваше на канапето, все още измъчвана от махмурлука. Бен й се извини, че трябва да използва тоалетната, и бързо изтича на горния етаж.

Къщата беше огромна, така че се наложи да отвори доста врати, преди да открие помещението, което приличаше на кабинет. По стените висяха картини. На старинното бюро имаше рамкирана снимка на графа и графинята на по-млади години в планина — може би в Швейцария. Той имаше повече коса и не изглеждаше така изпит. А тя очевидно все още не беше открила водката. Щастливи времена.

До снимката видя каквото очакваше — телефон, моливи и химикалки, бележник с разчертани на редове страници, брошура за изложба, куп сметки за плащане и писма. Бен погледна бегло най-горното, колкото да види, че е от директор на холандска галерия, заела за изложбата на Де Крешенцо картина на един от големите майстори. Думите „унищожена“, „трагедия“ и „сериозни последствия“ ясно се открояваха в текста.