Скотт Мариани - Изгубената реликва

Винаги търси височините. Полегат склон го изведе на горист хълм с изглед към града, където сред храстите можеше да си позволи да си почине няколко часа. Седна и остана неподвижно, докато напълно се сля с околността. Гледаше звездите и светлините на града и се питаше какво ли прави Фабио Страда. Замисли се за Дарси Кейн и за всичко, което му се случваше. За Джеф Декър и останалите от екипа във Франция. Сигурно вече бяха видели новините. Джеф щеше да се разтревожи, но нямаше да очаква Бен да му се обади. Първо, телефоните се подслушваха. Второ, не беше в стила на Бен да замесва приятелите си в собствените си проблеми. Джеф беше служил във флота и би постъпил по същия начин. Понякога се налагаше човек да се справя сам.

После мислите му се насочиха към Брук и останаха с нея доста дълго. Никога не му беше липсвала толкова много и никога не му се беше струвало, че е толкова далеч от него.

Когато слънцето изгря, той тръгна отново.

Очевидното място, където трябваше да потърси италианския граф, бе семейният дворец. Но Пиетро де Крешенцо беше казал, че той е твърде голям, за да живее в него. Бен се консултира с телефонния указател, откри четири възможности и набеляза маршрут, който щеше да го отведе в западна посока, после на север, после на североизток, през целия град. Беше с тъмни очила. Тъмните очила в Англия веднага привличаха вниманието, сякаш единственото им предназначение бе да прикриват мошеници, крадци и бандити. В Рим обаче всички носеха тъмни очила и той беше просто един от многото пътници в препълнените автобуси и трамваи, с които се придвижваше към първата набелязана цел.

Някой беше оставил вестник на седалката в автобуса и Бен го взе. Крещящото заглавие на първа страница я покриваше почти цялата. Още подробности около убийството на Тасони. Британските власти не коментираха предположенията, че укриващият се убиец е бивш командос от техните специални части.

На следващата страница Бен прочете статия за себе си, написана от виден криминален психолог на име Алесандро Рагонези. Според Рагонези тежкото обучение, през което преминават войниците от специалните части и особено от британските десантни части, целяло да ги лиши от всякаква човечност, да препрограмира някога нормални хора в роботизирани машини за убиване, способни да извършат невероятни жестокости, без да задават въпроси, без жал или угризения. Дори години по-късно и най-малката психологическа травма или друг стресиращ фактор можели да отключат програмираното им поведение и да предизвикат психопатични реакции. С многословни научни фрази Рагонези обясняваше как преживяното по време на грабежа в галерията може би бе отключило у бившия агент по черните операции състояние на объркване, което бе довело до касапницата в дома на Урбано Тасони. Кой можеше да знае какъв щеше да бъде следващият удар на побъркания убиец?

Чудесата на модерната невронаука, помисли си Бен. Този човек заслужаваше пура.

Първата резиденция на Де Крешенцо, която Бен посети още преди осем сутринта, беше малка къща, пред която беше паркиран стар фолксваген костенурка и зад чиято телена ограда се зъбеха и ръмжаха две кльощави немски овчарки. Не можеше и да си помисли, че изисканият граф би живял на такова място. Във втората къща го информираха, че Пиетро де Крешенцо е починал преди година. Две отпадаха, оставаха още две.

Бен откри третата къща от списъка си малко след девет. Беше блок с олющена фасада от осемнайсети век, който притежаваше някаква елегантност, така че би могло да е жилището на графа. Когато обаче той позвъни, се показа красиво момиче на около двайсет и две и каза, че приятелят й е на работа. Приличаше на фотомодел.

Не беше и тук.

Три отпаднаха, оставаше още една.

Наближаваше десет и слънцето започваше да напича, когато Бен слезе от автобуса и мина пеша през квартал, който изглеждаше дори по-богат от този на Тасони. Високи кипариси скриваха къщите откъм улицата. Още когато наближаваше високия дървен портал, две неща му подсказаха, че е попаднал където трябва. Първото беше огромната, просторна бяла къща, която прозираше през зеленината. Беше безупречно стилна и изискана. Точно онова, което можеше да се очаква от ценител на изкуството като Де Крешенцо.

Второто беше колата — волво металик, което излезе с мръсна газ през портала и остави след себе си диря от разхвърлян чакъл. Бен веднага разпозна изпитата фигура зад волана. Графът отиваше някъде и бързаше твърде много, за да забележи Бен, който стоеше на тротоара, огрян от сутрешното слънце.