Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Съжалявам — каза Бен и без да освобождава капака на шахтата, сграбчи младежа за едната ръка и грубо го издърпа от седалката. Улови мотоциклета, преди да падне, възседна го и форсира.

В момента, в който Бен освободи капака на шахтата, той подскочи и се измести встрани. Дарси Кейн изскочи навън с насочен пистолет. Очите й блестяха гневно, лицето й беше набраздено от вадички пот и прахоляк.

Бен й се ухили, включи на първа, даде газ и пусна съединителя. Предното колело на хондата се вдигна половин метър и машината подскочи напред като подплашен кон.

Полетя надолу по улицата и погледна в огледалото, докато топлият вятър свистеше в ушите му и развяваше якето му. Дарси вече размахваше пистолета си към приближаваща кола. Не каква да е, а излъскана, ниска, открита спортна кола, която приличаше на ферари. Тя измъкна протестиращия шофьор и скочи зад волана. Бен чу рева на двигателя, който заглуши бръмченето на хондата, и свистенето на гумите, когато Дарси потегли с мръсна газ.

„Проклетата жена не се отказва“ — промърмори той и завъртя газта на малкия 250-кубиков двигател на хондата.

Покрай него се мяркаха паркирани коли и сгради. Бен пак погледна в огледалото. Спортната кола бързо намаляваше дистанцията. Наистина беше ферари. Лошо. Нямаше как да се изплъзне с тази шевна машина на колела.

Прави каквото можеш с онова, което имаш. Бунзи го беше учил на това.

Погледът му се задържа в огледалото. Когато отново погледна напред, видя дебел мъж, който пресичаше улицата и дърпаше чихуахуа на каишка. Сви рязко, за да ги избегне, и едва не се блъсна в паркиран фиат. Скочи на бордюра и продължи по тротоара. На ъгъла имаше кафене с пластмасови столове и маси отпред, от които сервитьор събираше прибори и чаши. Бен стисна зъби и връхлетя върху масите. Сервитьорът отскочи, за да не пострада. Малката хонда се разклати силно, но той някак успя да я удържи. Свали мотоциклета на платното между две паркирани коли и отново ускори максимално.

Едва тогава си даде сметка, че при друсането пистолетът се е изхлузил от колана му и е паднал. Мисълта да се върне, за да го намери, бързо се изпари, защото ферарито изскочи иззад ъгъла само на метри зад него и се понесе напред.

Пред погледа на Бен се мярна табела: „Виа дей Коронари“. Сградите се разделиха и Бен изведнъж видя вляво водите на Тибър. Редица фенери очертаваха силуета на мост над реката и осветяваха бели статуи от двете му страни. Бен подкара нататък не заради красивата архитектура, а защото мостът беше пешеходен и подходът към него беше преграден с дебели бетонни конуси, през които можеше да мине само мотоциклет. Той с лекота се промуши и продължи по гладката повърхност на моста. Чу свистене на гуми зад гърба си — ферарито поднесе и спря.

По средата на моста Бен спря и се обърна. Дарси Кейн беше слязла от колата и стоеше в светлината на улична лампа с пистолет в ръка. Дори и от това разстояние си личеше, че е бясна. Гневният й вик отекна над водата.

Въпреки това обаче Бен знаеше, че не вижда Дарси Кейн за последен път.

Резиденцията на Де Крешенцо, Рим

В два сутринта граф Пиетро де Крешенцо беше твърде уморен, за да продължава да крачи напред-назад, твърде уморен, за да мисли за каквото и да било, освен да се отпусне на креслото и да впери празен поглед в жена си Орнела в другия край на голямата дневна. Тя лежеше с гръб към него с разпилени руси къдрици по подлакътника на канапето. Тънката й рокля се бе вдигнала доста над коленете. Едната бяла обувка с висок ток беше изритана небрежно на пода, другата висеше на палеца на крака й и щеше да падне всеки момент.

Преди време Пиетро де Крешенцо щеше да стане и да отиде при нея, да махне косата от лицето й, да оправи роклята й в името на благоприличието, да я завие с одеяло или нежно да я занесе до леглото. Сега обаче не помръдна. Просто седеше на стола си, слушаше лекото й похъркване и гледаше как гръдният й кош се вдига и отпуска, докато спи.

Макар че, разсъждаваше с горчивина графът, думата „спи“ не бе точното описание за човек, който през последните близо три часа лежеше в почти коматозен ступор. Тази вечер беше изпила твърде много водка и той не изпитваше никакво съчувствие към егоистичната кучка. Той би трябвало да се напива до смърт след всичко, което беше преживял. Треперенето на ръцете и коленете му постепенно спря, макар че в определени моменти ужасът се връщаше и той буквално полудяваше от нерви. Беше сигурен, че травмата щеше да си остане до края на живота му.