Скотт Мариани - Изгубената реликва

Графът погледна часовника си и въздъхна. Мисълта да отиде да си легне го ужасяваше. През нощта се чувстваше най-зле. През нощта идваха призраците. Алдо Силвестри и Луиджи Корсини, жената, която умря пред тях на пода в стаята, всички останали нещастници, които се простиха с живота си. Невиждащите им очи, изцъклени в тъмнината, окървавените пръсти, които се протягаха към него, докато не се събуди, облян в пот и задъхан. После стоеше буден до сутринта, когато го очакваха още кошмари — телефонни обаждания на покрусените роднини на Алдо и Луиджи, погребения, неприятни пазарлъци с шефове на застрахователни компании и собственици на галерии, които заплашваха с тежки съдебни процеси. Истински катаклизъм.

И в същото време полицейското разследване удряше на камък отново и отново. Пиетро нямаше доверие на никой от следователите, които се занимаваха със случая. Ларио беше глупак, а ако се провалеше, щяха просто да го сменят с друг глупак. Самият той обаче не можеше да не признае, че също няма обяснение за случилото се.

Защо Гоя? Защо? Защо? Сантименталната стойност, която графиката имаше лично за него като връзка с жена, която винаги бе искал да е неговата собствена баба, беше неоценима — но в парично изражение картината струваше малко в сравнение с много други, които крадците чисто и просто пренебрегнаха. Да минат покрай шедьоври, които биха ги направили богати до края на живота им и за чието откупуване светът би платил всяка огромна сума, която биха поискали, и да предпочетат обикновена графика, прекарала последното столетие, скрита в забравените лични вещи на покойната художничка — в това Пиетро не виждаше никаква логика, колкото и да си блъскаше главата.

Нещо друго го объркваше още повече. Не за пръв път личните вещи на Габриела Джордани привличаха вниманието на опасни хора. Беше изтощен от опитите да открие връзката.

Очите му пареха от умора, а вратът и раменете го боляха. Стана вдървено от креслото, изгаси лампата в дневната, излезе и затвори вратата.

Кабинетът му беше в другия край на огромната вила. Когато нещата между него и Орнела не вървяха, той често отиваше да спи на канапето там. Тази вечер не се бяха карали, но усещането беше същото.

Когато влезе в кабинета, видя, че индикаторът на телефонния секретар мига — имаше ново съобщение. Беше оставено след полунощ.

Пиетро го пусна. Мъжът говореше италиански с испански акцент. Гласът му беше дълбок и плътен като старо вино.

„Синьор Де Крешенцо, името ми е Хуан Каликсто Сегура. Много е важно да поговорим. Моля, обадете ми се незабавно независимо по кое време.“ След пауза добави: „Става въпрос за вашата графика на Гоя“.

Пиетро пусна съобщението отново с треперещи пръсти.

Не беше сън.

Сегура. Името му се струваше познато. Богат колекционер на картини и търговец в Саламанка. Де Крешенцо успя да си спомни, макар че никога не бяха се срещали.

Задъхан от нетърпение, Пиетро грабна телефонната слушалка и набра номера. Сегура вдигна на третото позвъняване. Гласът му не звучеше като на току-що събуден човек.

— Де Крешенцо.

— Очаквах да се обадите.

— Моят Гоя… — започна нетърпеливо Пиетро.

— Въглен върху хартия верже. „Покаялият се грешник“.

— Точно така. Какво имате да ми кажете?

— Мисля, че е по-добре да се срещнем — отвърна Сегура. — Трябва да ви покажа нещо.

— Ако знаете нещо… умолявам ви… — Гласът на Пиетро потрепери и секна. Всеки момент можеше да се разплаче.

Сегура замълча за миг, сякаш не му се искаше да каже каквото и да било по телефона.

— Ще ви попитам следното. Как е възможно „Покаялият се грешник“ да е бил откраднат от вашата галерия в Италия?

Пиетро беше стъписан.

— Какво искате да кажете? Беше откраднат!

— Тогава може би ще ми обясните как така същата графика си стои невредима в моята колекция от дълги години.

Минаваше два сутринта, когато Бен мина с малката хонда по павираните улици и през Порта Сетимиана — каменен портал от времето на Ренесанса, който водеше към квартал „Траставере“ на западния бряг на Тибър. Преди да изостави мотора на тясна криволичеща уличка, той претърси багажника и откри чифт тъмни очила и шапка с увиснала периферия. Мушна очилата в джоба си. Ботаническата градина на Рим беше съвсем близо. Бен се прехвърли през заключената врата и след миг се озова съвсем сам и необезпокояван в осветен от луната парк. Въздухът ухаеше на цветя. Движеше се в сенките, безшумен и невидим.