Скотт Мариани - Изгубената реликва

Бен взе бележника. Най-горният лист беше откъснат набързо и тънка ивица от хартията бе останала на телената спирала. Той вдигна бележника към светлината. Написаното с химикалка на най-горната страница беше оставило леки вдлъбнатини по долната. Бен грабна молив от бурканчето и внимателно защрихова мястото. Вдлъбнатините оставиха бяла следа — някой беше надраскал нещо набързо, докато е говорил по телефона. След миг разчете името Хуан Каликсто Сегура . Отдолу имаше адрес в Саламанка, Испания.

Бен включи лаптопа на Де Крешенцо и потърси името в „Гугъл“. Самият Сегура нямаше страница в интернет, но фигурираше в списъка на големите търговци на картини в Европа. Изглежда, беше специалист по испанска живопис от различни периоди: Ел Греко, Веласкес, Сурбаран, Пикасо. Бен продължи да чете списъка и стигна до името на художник от осемнайсети и деветнайсети век на име Франсиско Хосе де Гоя и Лусиентес.

— Ето че стигнахме донякъде — промърмори Бен.

Спомни си, че Де Крешенцо му беше казал, че не обича да лети. До Саламанка имаше доста път през три страни, което правеше още по-странен факта, че графът беше зарязал всичко и беше тръгнал натам така внезапно. Каквото и да му беше казал онзи по телефона, вероятно е било важно. Бен преписа адреса по-ясно на нов лист, откъсна го и го сгъна в джоба си, а листа на Де Крешенцо изгори в камината. После изтри търсенето в интернет от компютъра и отново слезе долу.

Орнела беше допила кафето си и половината от неговото и беше станала. Беше доста нестабилна на високите си токчета. Беше почистила размазания грим. Когато Бен влезе в стаята, тя застана пред него с усмивка и го улови за ръката.

— Ще останеш ли за обяд, Рупърт? Толкова съм самотна тук, в голямата къща…

— Ще стане време за обяд едва след два часа.

Орнела де Крешенцо се намуси невинно.

— Прав си. Как тогава да прекараме времето?

Докато графа го няма , допълни мислено Бен.

— Наистина ми беше много приятно да се запознаем, графиньо. С удоволствие бих останал повече, но имам ангажимент.

Лицето й посърна.

— Жалко. Беше толкова мил с мен. Сигурно мога да ти се отблагодаря по някакъв начин.

— Някой друг път — усмихна се Бен, а очите на Орнела заискриха като шампанско.

Чукна го закачливо по гърдите.

— Ти си лошо момче!

— Не знаеш колко си права.

Докато отиваше към входната врата, Бен видя връзка ключове за кола в декоративна сребърна чиния на малка масичка във фоайето. Висяха на малък кожен ключодържател с известната емблема — тризъбец. Интересно.

Ако докоснеш колата ми, чака те развод.

Може би Орнела все пак можеше да направи нещо за него. И бездруго тя не беше в състояние да шофира. Бен грабна ключовете и излезе навън в горещината да потърси колата.

Намери обвития в бръшлян гараж с три врати зад къщата. С дистанционното на ключодържателя той отвори средната врата и когато видя какво има зад нея, подсвирна с възхищение.

Бивш командос от специалните части бяга с мазератито на графиня.

Силвана Лученци щеше да бъде във възторг.

Когато седна зад волана на великолепното гран туризмо, той вече набелязваше мислено маршрута си. От Рим до Генуа, после Ница и Марсилия, през Андора, после на запад през Испания до Саламанка. Дванайсет, може би тринайсет часа шофиране. Когато обаче запали двигателя — 4,7-литров V8 — и ревът му изпълни гаража, той реши, че може да стигне и по-бързо.

Беше 10:34 ч.

Бен си сложи отново тъмните очила и настъпи газта.

Вила Флор, Португалия

Самолетът на Брук кацна точно навреме и когато таксито й стигна до края на пътя, който бе най-близо до къщата й, беше 11:45 ч. Тя извади чантата си от багажника, плати на шофьора и изчака, докато колата обърна и изчезна сред облак прах.

Чувстваше се странно свободна. Беше горещо и сухо, цвъртяха цикади. Тя тръгна по виещия се каменист път между дърветата, през малка долина с много пеперуди и после по полегат склон, който стигаше до тревистата поляна, където беше къщата й. По пътя чу бръмчене на мотор и видя Фатима Азеведо да минава с мотопеда си през нивите. Кучето й тичаше след нея. Брук й махна. Фатима и Луиш бяха най-близките й съседи. Малката й ферма за органични продукти на около километър нагоре по пътя произвеждаше плодове, билки и малко вино, което оставаше предимно за тях и приятелите им. Когато Брук беше там, тези сърдечни хора понякога й носеха по бутилка вино и кошница пресни яйца.