Скотт Мариани - Изгубената реликва

Ларио не каза нищо.

— Може би смяташ, че не го е направил той?

Ларио отново не каза нищо, после се изправи и тръгна към вратата.

— Засега нямам какво повече да добавя, синьорина — каза той рязко.

— Тоест командир — натърти тя, но той вече беше излязъл и само затръшна вратата. — Глупак! — промърмори тя под нос и отново се обърна към компютъра, за да намери телефонния номер на „Льо Вал“.

После взе телефона и го набра.

— Джеф Декър, ако обичате.

— На телефона — каза гласът от другата страна.

Звучеше приятно, но беше напрегнат. Когато му се представи, приятните нотки изчезнаха, а напрежението се превърна в неприязън.

— Изчезни! Разкарай се!

Дарси си пое дъх. Постара се гласът й да е мек и равен.

— Не затваряйте, мистър Декър.

— Нямам какво повече да кажа от онова, което казах на гаднярите, които се изтърсиха тук рано сутринта — заяви Декър. — Ако искаш да знаеш какво съм им казал, прочети показанията ми.

— Пред мен са в момента — отвърна тя.

— Тогава знаеш съвсем точно какво си мисля. Гоните не онзи, когото трябва.

— Ако е невинен, няма защо да се страхува от нас. Трябва да се предаде. Трябва да говори с мен.

Декър се засмя мрачно.

— Губиш си времето и го знаеш. Всички вие. Нямате представа с какво си имате работа.

— Напротив.

— А междувременно извършителят някъде се превива от смях.

— Обаждал ли ви се е Бен?

— Защо мислиш, че ще ти кажа?

— Защото искате да помогнете на приятеля си — отвърна спокойно Дарси. — Не може вечно да се крие. Знам колко е умен, но не е Супермен. Ще се появи. Винаги става така, но когато се случи, някой откачен новак, току-що излязъл от академията, най-вероятно ще му пусне куршум в гърба. Според мен най-доброто, което можете да направите за Бен, е да ми помогнете да си свърша работата.

Джеф Декър се замисли, а когато отново заговори, враждебността в тона му като че ли беше понамаляла.

— Бен се е обаждал тук.

Дарси наостри уши. Това го нямаше в показанията на Декър.

— Кога?

— Вчера следобед. Оставил е съобщение на телефонния секретар в офиса, но го прослушах едва преди два часа, след като полицаите си тръгнаха. Тук имаше буря. Телефонните линии понякога прекъсват.

Дарси грабна лист и химикалка.

— Какво гласеше съобщението?

— Не се вълнувай прекалено — каза Декър. — Просто звънна, за да знаем какво става с него. Каза, че бил на летището в Рим и че скоро ще излети за Лондон и ще се върне след няколко дни.

— По кое време е било това?

— Около четири.

— И не е казал нищо друго?

— Само, че полетът му имал закъснение. Казах ти да не се вълнуваш прекалено.

Дарси помръкна.

— И нямате представа къде е той сега?

— Не. Нямам. И да имах, нямаше да ти кажа.

— Защо е заминал за Лондон?

— Това е лично.

— Нищо не е лично, когато се провежда разследване за убийство, мистър Декър.

— Защото там живее приятелката му — добави Декър след секунда.

— Име и адрес?

Декър въздъхна раздразнено и й каза каквото искаше. Дарси записа.

— Брук Марсел. Французойка ли е?

— Наполовина, по баща. Не си мисли, че тя ще ти каже нещо по-различно.

— Защо Бен беше дошъл в Италия?

— Май спомена, че искал да види сметката на някакъв тип, Тас…

— Мистър Декър, моля ви.

— За да предложи работа на някого.

— Работа?

— Тук, в „Льо Вал“. Предполагам, знаеш с какво се занимаваме.

— А аз предполагам, че можете да ми кажете на кого е искал да предложи работа Бен Хоуп.

— Да, мога — отговори Декър. — Макар че това няма да ви е от никаква полза. И ако си мислиш да му звъниш по телефона, нека те предупредя, че той не е мекушав и учтив като мен.

— Благодаря за предупреждението. Все пак ще ви бъда благодарна за името и адреса — настоя Дарси търпеливо.

Джеф Декър й ги каза.

Тя го накара да повтори, после записа всичко в бележника си под информацията за Брук Марсел.

Благодари на Декър, затвори телефона и дълго време остана загледана в името на човека, което току-що беше записала.

Ричмънд, Лондон

Маршъл изгаси мъркащия двигател на бентлито си, пое си дълбоко въздух, слезе и тръгна към познатата викторианска тухлена къща, която му се присънваше непрекъснато. Не можеше да мисли за нищо освен за Брук. Не можеше да седи спокойно, не можеше да гледа телевизия, дори не можеше да чете вестник. Страната можеше да влезе във война, можеше да хванат министър-председателя с момче на повикване — нямаше да забележи, беше му все едно.