Скотт Мариани - Изгубената реликва

След мъчително пътуване през хаотичния трафик на Рим изминаха и трийсетте километра право шосе до „Фиумичино“. В зоната за сигурност на летището двама намръщени униформени ги заведоха в контролната зала, където на редици монитори следяха кадри от стотиците камери из комплекса. Всички се записваха на твърди дискове, свързани с още монитори, на които можеше да се преглеждат старите записи, без да се пречи на новите. Дарси и Буитони поискаха да им дадат записите от предишния следобед, когато Бен Хоуп би трябвало да е бил на летището.

Не ставаше бързо. Докато техниците открият и донесат материала, Дарси беше изминала километри, крачейки напред-назад в коридора пред залата. После с Буитони седнаха на пластмасови столове, за да гледат записите.

Да различиш Бен Хоуп сред хиляди дребни фигурки, които идваха и си отиваха и се движеха комично със забързани движения, беше доста трудно. След цяла вечност взиране в екраните и пиене на кока-кола очите на Дарси се зачервиха. И тогава най-накрая тя откри каквото търсеше. Русата коса, коженото яке, лекотата на движенията. Носеше зелена брезентова чанта, пропътувала много километри.

— Ето те! — възкликна тя и се усмихна.

— Видя ли го?

Тя посочи.

— Тук.

Двамата с Буитони видяха как Бен отива спокойно до далечния край на залата и сяда безмълвно. Седеше съвършено неподвижно. Само войниците от специалните части можеха да седят неподвижно толкова дълго време. В морето от бързодвижещи се хора само един не помръдваше. Незабелязан от тълпите, които идваха и си отиваха — но виждащ всичко, което се случваше наоколо.

После в един момент като че ли нещо привлече вниманието му и положението на тялото му се промени.

— Какво гледа? — попита Буитони.

— Ето там — отговори Дарси и посочи витрината на магазин, на който се виждаха телевизионни екрани. — Можем ли да получим по-голямо изображение?

Буитони предаде думите й на техника. Изображението на екрана се увеличи, после постепенно фокусът се възстанови.

— Знам какво е — отбеляза Буитони. — Репортажът за ареста на Тито Палацо — човека, който нападна Тасони.

— Продължавай да гледаш.

Екраните показваха 16:51 ч., когато Хоуп изведнъж стана от мястото си и тръгна към изхода на залата заедно с другите пътници.

— Обявяват полета му в пет без девет минути — обади се Дарси.

— Като че ли наистина се готви да се качи на самолета — отбеляза озадачено Буитони.

Проследиха движението му на друг екран. Нещо обаче не беше наред. Както техният човек наближаваше изхода към самолета, той изведнъж забави крачка. Беше навел глава и се движеше странно. После спря и хората започнаха да се блъскат в него.

— Какво, по дяволите, е решил? — попита Дарси.

Буитони поклати глава, загледан във фигурата на екрана, която се обърна и тръгна в обратна посока.

— Мисля, че това е моментът. Нещо прещраква в главата му.

Дарси го погледна.

— Може би.

— Така е. Видял е Тасони по телевизията и е решил да не се качи на самолета. Тръгнал е към дома му. Всичко се връзва.

— Току-що е минал през проверката за сигурност на летището. Къде е оръжието му?

— Скрито е някъде другаде. Може да го е взел пътьом.

— Чакай малко… Значи скрил е оръжие, преди нещо да му прещрака?

— Има ли значение? Знаем, че е той.

Дарси присви устни и продължи да следи движението на беглеца през летището. Сега несигурността в движенията му беше изчезнала и той крачеше съвсем целеустремено.

— Ето — каза Буитони, когато Хоуп отвори един сейф за багаж. — Както си мислех. Всичко това е само номер. Отишъл е там, за да вземе оръжието. В сейфа е.

Дарси гледаше съсредоточено.

— Грешиш, Паоло. Не взема нищо от сейфа. Само оставя багажа си.

Когато Бен се качи на едно такси и потегли, часовникът на екрана показваше 17:17 ч.

— Ето, тръгва — каза Буитони уверено. — Право към къщата на Тасони.

Дарси не отговори. Изправи се.

— Да се повозим — предложи тя.

Отидоха при колата си на паркинга и Буитони се насочи към шофьорското място, но Дарси грабна ключа от ръката му и скочи зад волана. След няколко часа на слънце в колата беше горещо като в пещ. Дарси погледна часовника си. Беше 4:42 ч. следобед. Включи двигателя и свали стъклото си.

— Ти си навигаторът.

— Къде отиваме?

— Къщата на Тасони — отговори тя.

Когато потегли и излетя от паркинга, Буитони се залепи за седалката. Тя пусна сирената и сигнализацията, за да си проправя път през трафика. Стрелката на скоростомера скоро наближи сто и седемдесет.