Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

Погребение нямаше. Том бе дарил тялото си за целите на науката, но не на Фермата — иначе щеше да е доста травмиращо за колегите му. Мери се държа достойно и не плака по време на службата. До нея стоеше възпълен мъж на средна възраст, облечен в строг костюм. Отначало не разбрах, че това е синът им. Държеше се леко неприятно, като човек, който има по-важна работа. Когато ни запознаха след края на службата, той ми подаде ръка вяло и неохотно.

— Доколкото разбрах, работите като застраховател? — попитах аз.

— Всъщност не, поръчител съм.

Не знаех каква точно е разликата, но реших, че няма смисъл да питам.

— Дълго ли ще останете в града?

Той погледна часовника си и се намръщи, все едно вече закъсняваше.

— Не, ще хвана следобедния полет за Ню Йорк. И без това трябваше да пренасроча някои заседания. Всичко това стана в много неподходящ момент.

Идваше ми да му отвърна хапливо, но си замълчах. Какъвто и да е, все пак беше син на Мери и Том. Докато се отдалечавах, той отново погледна часовника си.

Гарднър и Джейкъбсън също присъстваха на службата. Тя се бе върнала на работа; превръзката на рамото й едва се забелязваше под сакото. Гарднър все още се водеше в отпуск по болест. Беше прекарал малка исхемична криза, нещо като миниинсулт заради продължителната липса на кислород. Това бе предизвикало краткотрайна загуба на говора и намалена чувствителност в едната страна, която щеше да премине. Когато го видях, единствените забележими следи бяха още по-дълбоките бръчки по лицето му.

— Добре съм — отговори ми той леко сдържано, след като го попитах как е. — Спокойно мога да се върна на работа още сега. Проклети доктори.

Джейкъбсън изглеждаше съвършена и недостъпна както винаги. По нищо не личеше, че е била простреляна, освен че на моменти се опитваше да предпази лявото си рамо.

— Чух, че е предложена за повишение — споделих с Гарднър, докато тя изказваше съболезнованията си на Мери.

— Още не е решено.

— Ако ме питат мен, напълно го заслужава.

Той се поотпусна малко.

— И аз мисля така, макар че надали някой ще ме пита.

Наблюдавах Джейкъбсън, докато разговаряше с Мери с тържествено и сериозно изражение на лицето. Имаше прекрасен профил. Гарднър се изкашля.

— Даян все още преживява труден период. Раздели се с любимия човек миналата година.

За първи път научавах нещо за личния й живот. Учудих се, че ми съобщава това.

— И той ли е агент от Бюрото за разследване?

Гарднър съсредоточено се опитваше да махне някаква прашинка от ревера на смачканото си сако.

— Не. Тя е адвокат.

Преди да си тръгна, Джейкъбсън дойде да се сбогува с мен. Стисна силно ръката ми, кожата й беше суха и топла. Сивите й очи не ме гледаха така хладно както преди, но може би само си въобразявах. Когато я видях за последен път, вървеше с Гарднър към колата, висока и стройна до приведената фигура на по-възрастния агент.

Службата беше проста и трогателна. Нямаше химни, само две от любимите му джаз парчета, в началото и в края — My Funny Valentine на Чет Бейкър и Take Five на Брубек. Усмихнах се, когато ги чух. Между тях колеги и приятели произнесоха речи, но тържествената обстановка беше нарушена от бебешки плач. Томас Пол Ейвъри ревеше с цяло гърло, въпреки опитите на майка му да го успокои.

Никой нямаше нищо против.

Беше се родил малко след като откараха Сам в болницата. Беше в чудесно здраве и ревеше така, че целият свят да го чуе. В началото лекарите бяха разтревожени от високото кръвно налягане на Сам, но след раждането то бързо се нормализира. Два дни по-късно тя се прибра вкъщи, бледа и с хлътнали очи, но други последствия от премеждието не се забелязваха.

— Спомням си го като кошмарен сън — призна тя, когато Томас се нахрани и заспа. — Все едно е паднала някаква завеса. Пол се притеснява, смята, че просто отричам случилото се. Но не е така. Просто мисля, че случилото се после е по-важно.

До този момент погледът й беше насочен към набръчканото розово личице на сина й, но сега вдигна очи към мен и се усмихна толкова широко, че направо ми разтопи сърцето.

— Имам чувството, че лошото на този свят няма никакво значение. След раждането като че ли не съществува нищо друго.

От двамата Пол се справяше с преживяното по-трудно. В дните след това по лицето му често пробягваше сянка. Не трябваше да си психолог, за да се сетиш, че той преживява отново кошмара, представя си какво можеше да се случи. Но когато бе заедно с жена си и сина си, сянката изчезваше. Раните бяха още пресни, но като ги гледах тримата заедно, не се съмнявах, че ще зараснат.