Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

Самодоволното изражение на Кайл изчезна. Розовият му език отново се показа и навлажни устните.

— Да сключим сделка… — започна той, но в този момент над главите ни се чу тропот от стъпки.

Очите на Кайл се разшириха, Джейкъбсън се разсея за миг, той извади пистолета от кобура на Гарднър и стреля.

Видях как Джейкъбсън залитна, но тя също бе успяла да извади пистолета си. Кайл пусна Гарднър, който се строполи на земята, после се чуха още два изстрела. Огледалото до главата ми се пръсна и около мен се посипаха стъкълца. Пистолетът на Кайл изтрополи и той се свлече на пода като кукла, чиито конци са били прерязани.

За втори път този следобед ушите ми пищяха от изстрелите в затвореното пространство. Спуснах се към Джейкъбсън. Тя се бе облегнала на стената, но продължаваше да държи пистолета насочен към Кайл. Лицето й беше бяло като тебешир и силно контрастираше с тъмното петно в лявата част на сакото й, което ставаше все по-голямо и по-голямо.

Тя премигна.

— Аз… май…

— Седни. Не се опитвай да говориш.

Хвърлих бърз поглед към Гарднър, който лежеше неподвижно, и разтворих сакото й. Не можех да преценя дали той диша, но в момента състоянието на Джейкъбсън беше по-тревожно. Ако куршумът бе уцелил артерията й, тя можеше да умре от кръвозагуба за броени секунди. Чувах стъпките по стълбите и коридора, но не можех да им обърна внимание. Отгърнах сакото и затаих дъх, като видях колко бързо се просмукваше с кръв бялата й блуза. В този момент агентите нахлуха през вратата и помещението се изпълни с викове.

— Бързо, трябва… — започнах аз, но някой ме изтегли настрани и ме хвърли по лице на пода.

Какво, за бога… Опитах се да се изправя, но някой ме блъсна силно в гърба.

— Долу! — изкрещя глас.

Аз на свой ред изкрещях, че няма време, но никой не ме слушаше. От позицията, в която се намирах, виждах само краката им.

Стори ми си, че измина цяла вечност, преди да ме разпознаят и да ми позволят да стана. Бях така ядосан, че избутах човека, който се опита да ми помогне да се изправя. Няколко души бяха клекнали около Гарднър, който бе сложен да лежи на една страна. Все още беше в безсъзнание, но видях, че диша. Обърнах се към Джейкъбсън — двама агенти й оказваха първа помощ. Бяха свалили блузата й, за да стигнат до раната между врата и рамото й. Белият й спортен сутиен бе обагрен в аленочервено. Кръвта бе толкова много, че раната не се виждаше.

— Аз съм лекар, оставете ме да й помогна — казах аз и клекнах до нея.

Зениците на Джейкъбсън бяха разширени от шока. Сивите й очи изглеждаха уплашени.

— Мислех, че говориш на Дан…

— Той е добре.

— Линейката беше само на километър оттук, затова се върнах. Знаех, че нещо не е наред… — Заради болката говореше трудно. — Йорк не беше взел снимките от къщата. Родителите му, цялото му минало. Той не би ги оставил просто така…

— Не говори.

Поуспокоих се, като видях изпълнената с кръв бразда в трапецовидния й мускул — онзи, който се намира между врата и рамото. Куршумът се бе плъзнал по него и бе оставил дълбока следа, но въпреки обилното кръвотечение раната не беше сериозна. Ако бе попаднал само два-три сантиметра по-надолу или по-наляво, положението щеше да е съвсем различно.

Въпреки това тя губеше кръв. Свих блузата й на топка и притиснах раната. В това време един от агентите донесе аптечка.

— Дръпни се — каза ми той.

Изправих се и му направих място. Той разпечата стерилно парче марля и притисна раната толкова силно, че Джейкъбсън изохка от болка. После агентът умело залепи превръзката. Очевидно си разбираше от работата, затова отидох при Гарднър. Той все още не бе дошъл в съзнание, което не беше добър знак.

— Как е? — попитах една жена от агентите, коленичила до него.

— Трудно е да се каже — отвърна тя. — Бърза помощ идва, но не смятахме, че ще ни потрябват. Какво, по дяволите, стана?

Нямах сили да й отговоря. Обърнах се към мястото, където лежеше Кайл, проснат по гръб. Гърдите и коремът му бяха покрити с кръв, безжизнените му очи бяха вперени в тавана.

— Не си прави труда, мъртъв е — каза ми един от агентите, когато сложих ръка на гърлото му, за да проверя има ли пулс.

Но това не беше съвсем вярно. Усетих едва доловим пулс. Задържах ръката си там, вперил поглед в широко отворените му очи, докато сърцето му отмерваше последните удари. Те ставаха все по-слаби и по-слаби, докато накрая спряха.

Загледах се в очите му. Дори в тях да имаше нещо, аз не успях да го видя.