Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

А ако се сетеше…

Накарай го да говори .

— Достави ли ти удоволствие да го измъчваш така? — попитах аз и посочих към трупа на Йорк.

— Не ми оставихте друга възможност.

— Значи той беше само за заблуда? Причинил си му всичко това само за да се измъкнеш? — Не се налагаше да правя усилие, за да вложа презрение в думите си. — А накрая не се получи, нали? Всичките ти усилия бяха напразни.

— Да не мислиш, че не го знам?

Извика така силно, че премигна, сякаш изпита болка. Изгледа ядно трупа на погребалния агент.

— Господи, имаш ли някаква представа колко време ми трябваше за това? Колко дълго го планирах! Не трябваше да стане така! Йорк щеше да ми гарантира измъкването, щях да сложа край! Трябваше да го открият до жената на Ейвъри. Така щяха да го помислят за някакъв нещастник, който е предпочел да се самоубие, вместо да бъде заловен. Тогава щях да напусна Ноксвил и да започна начисто някъде другаде. А сега всичко се оказа напразно!

— Никой нямаше да ти повярва.

— Така ли? — изсъска той. — Повярваха на снимките, които оставих в къщата му. Повярваха на всичко, в което исках да повярват!

Кръвта запулсира в слепоочието ми, когато се сетих за Сам.

— И ако наистина ти бяха повярвали, какво щеше да правиш тогава? Да продължаваш да убиваш още бременни жени ли?

— Нямаше да се наложи! Жената на Ейвъри беше изпълнена с живот! Точно тя ми трябваше, усещах го!

— Както си го усещал и при останалите, така ли? И при Самър ли го усещаше? — закрещях аз, повече не можех да се сдържам.

— Тя беше любимка на Либерман!

— Тя те харесваше!

— Но харесваше Ървинг повече!

Тези думи така ме шокираха, че замълчах. Досега всички смятахме, че Ървинг бе убит заради телевизионното интервю, което беше дал. Но Кайл бе присъствал в моргата, когато той флиртуваше със Самър. И на следващия ден бе изчезнал.

А сега и тялото на Самър лежеше в тъмната стая.

Тя само му се усмихна, нищо повече . Но за егото на Кайл явно това е било достатъчно.

Започна да ми се гади. Разговорът обаче бе отвлякъл вниманието на Кайл и той бе поотпуснал гърлото на Гарднър. Видях как агентът премигна и отвори очи. Тогава казах първото нещо, което ми мина през ума:

— Какво имаше против Том? Такава заплаха ли беше той?

— Той беше измамник! — Лицето на Кайл се изкриви в спазъм. — Великият съдебномедицински антрополог, експертът! Наслаждаваше се на славата си, слушаше джаз, докато работеше, все едно беше в пицария! Хикс е просто глупак, но Либерман се мислеше за нещо специално! Най-голямата тайна на вселената бе точно под носа му, но той нямаше достатъчно въображение, за да погледне отвъд разкапващата се плът!

— Том не си губеше времето да търси отговори, които не може да намери! — Чувах как Гарднър с мъка си поема въздух, но не смеех да погледна към него. — Ти дори не знаеш какво търсиш! Всички хора, които си убил, всички трупове, които си… нахвърлял тук, за какво ти послужиха? Всичко това е било безсмислено! Приличаш на някое хлапе, което подбутва с пръчка нещо умряло…

— Млъкни! — От устата му се разхвърчаха слюнки.

— Знаеш ли поне колко човешки живота си погубил напразно? — изкрещях аз — И за какво?! За някакви си снимки. Мислиш ли, че те ще ти разкрият нещо?

— Да! Една перфектна снимка и ще разбера! — изкриви устни той. — Ти си същият като Либерман, не виждаш нищо друго, освен мъртвото месо. Но има нещо по-велико от това! Аз съм по-велик от това! Животът има два полюса — включено и изключено. Гледах хората в очите и наблюдавах как той ги напуска, също като да загасиш лампата. И къде отива той? Нещо се случва в онзи момент! Виждал съм го с очите си!

Звучеше отчаяно. И в този момент осъзнах, че той наистина е отчаян. Точно в това беше проблемът. Бяхме сбъркали кой е убиецът, но за всичко друго Джейкъбсън е била съвсем права. Кайл бе обсебен от мисълта за собствената си смърт. Не, не обсебен.

Беше ужасен от тази мисъл.

— Как е ръката ти, Кайл? — попитах аз. — Предполагам, че само се преструваше, че си се убол на иглата. Том мислеше, че ти прави услуга, като те помоли да помогнеш на Самър, но ти само се мотаеше наоколо и чакаше да видиш как някой от нас ще се убоде, нали? Какво стана тогава, да не би да си изпусна нервите?

— Млъкни!

— Въпросът е защо пребледня така, ако само се преструваше, че си се убол? Защото те попитах за ваксините, нали? До този момент не ти бе хрумвало, че можеш да се заразиш от някоя от жертвите си, нали?